Ще му се да добави: „Истината е, че биха искали да ме кастрират“, но не може да изрече тези думи, не може да ги изрече пред дъщеря си. Всъщност сега, като чува историята си сякаш отстрани, цялата му тирада му прозвучава мелодраматично, пресилено.
— И тъй, ти не отстъпи, и те не отстъпиха. Така ли стана?
— Горе-долу.
— Не трябва да си толкова непреклонен, Давид. В непреклонността няма героизъм. Имаш ли още време да премислиш?
— Не, присъдата е окончателна.
— Не подлежи на обжалване?
— Не подлежи на обжалване. Не се оплаквам. Не можеш да се признаеш за виновен по обвинения в низост и да очакваш изобилно съчувствие. Особено като си минал известна възраст. След известна възраст човек вече не е трогателен, това е. Просто трябва да си налегне парцалите и да изживее останалата част от живота си. Да си прослужи годините.
— Жалко. Остани тук колкото желаеш. Все едно под какъв претекст.
Той си ляга рано. Посред нощ го събужда бурен лай. Едното от кучетата лае особено настоятелно, механично, неспирно; другите го следват, замлъкват, сетне, като не искат да се признаят за победени, отново започват.
— Всяка нощ ли лаят така? — пита той Луси на сутринта.
— Свиква се. Извинявай.
Той клати глава.
Осма глава
Забравил е колко са студени зимните сутрини по възвишенията на Източен Кейп. Не си е донесъл подходящи дрехи, налага му се да заеме един пуловер от Луси.
С ръце в джобовете се разхожда между лехите. Някъде откъм Кентън роуд една невидима кола изревава и отминава; звукът се точи след нея в неподвижния въздух. Над главата му прелита ято гъски. Какво ще прави с толкова много свободно време?
— Би ли искал да се поразходиш? — пита Луси зад гърба му.
Извеждат на разходка три от кучетата: два млади добермана, които Луси държи на каишка, и женската, изоставения булдог.
Присвила назад уши, женската се опитва да ака. Нищо не излиза.
— Нещо не й е наред — казва Луси. — Ще трябва да й дам лекарство.
Женската продължава да се напъва, изплезила език, оглеждайки се бързо, сякаш посрамена, че я наблюдават.
Отбиват от пътя, тръгват през гъсталака, след това — през рядка борова горичка.
— Тая жена, с която си се заплел — пита Луси, — сериозна връзка ли имахте?
— Розалинд не ти ли разказа всичко?
— Не ми съобщи подробности.
— Тя е от тук някъде. От Джордж. Посещаваше един от моите семинари. Средна студентка, но много привлекателна. Дали сме имали сериозна връзка… не знам. Във всеки случай, последиците бяха сериозни.
— Но сега нали е свършено? Не страдаш вече по нея?
Дали е свършено? Дали страда още?
— Връзката ни се прекрати — обяснява той.
— Защо те е предала?
— Тя не ми каза нищо; не съм имал възможността да я запитам. Положението й беше трудно. Изнудваше я един младеж, любовник, или бивш любовник. В курса се създаде напрежение. След това научиха родителите й и пристигнаха в Кейптаун. Предполагам, че не е могла да издържи на натиска.
— От другата страна — ти.
— От другата страна — аз. Предполагам, че и аз не съм лесен.
Стигнали са до порта с табелка, на която пише „SAPPI бизнес. Нарушителите се наказват“. Връщат се.
— Е — казва Луси, — ти си си платил. Може би, като се връща към станалото, тя няма да те обвинява тежко. Жените могат да бъдат изненадващо всеопрощаващи.
Настъпва мълчание. Нима Луси, неговото дете, си позволява да го учи какви са жените?
— Мислил ли си отново да се ожениш? — пита Луси.
— Искаш да кажеш, за някоя от моето поколение? Не съм създаден за брак, Луси, ти сама го изпита.
— Да. Но…
— Какво „но“? Но е непристойно да задирям деца?
— Не исках да кажа това. А че с времето ще ти става все по-трудно, а не по-лесно.
Дотогава двамата с Луси не са обсъждали личния му живот. Разговорът им никак не върви леко. Но ако не разговаря с нея, с кого тогава може да разговаря?
— Спомняш ли си Блейк? — пита я той. — „Предпочел убийството на пеленачето в люлката пред неосъществените желания на бавачката?“
— Защо ми го казваш?
— Защото неосъществените желания могат да бъдат грозни и у старите, не само у младите.