Той влиза в нейната клетка, затваря вратата зад себе си. Тя повдига глава, оглежда го, клюма отново. Повехналите й цицки са провиснали.
Той прикляква, чеше я зад ушите.
— Изоставени сме, а? — казва й тихичко.
Изтяга се до нея на голия цимент. Над тях е бледосиньото небе. Крайниците му се отпускат.
Така го заварва Луси. Трябва да е заспал, защото изведнъж я вижда в клетката с кана вода; женската души стъпалата й.
— Сприятеляваме ли се? — пита Луси.
— Тя не се сприятелява лесно.
— Горкичката баба Кейти, тя е в жалейка. Никой не я ще и тя го знае. Най-смешното е, че потомците й са сигурно по целия окръг и с голямо удоволствие биха я приели при себе си. Но нямат властта да я поканят. Те са част от мебелите, част от алармената система. Те ни оказват честта да се отнасят към нас като към кучета, ние откликваме, като се отнасяме към тях като към вещи.
Излизат от клетката. Булдожката се срива и затваря очи.
— Църковните отци отдавна спорят по въпроса и накрая решиха, че животните нямат истински души — отбелязва той. — Душите им са свързани с телата им и умират с телата им.
Луси свива рамене.
— Не съм сигурна дали и аз имам душа. Ако видя душа, няма да знам какво е.
— Не е вярно. Ти самата си душа. Всички сме души. Души сме, преди да се родим.
Тя го гледа странно.
— Какво ще правиш с нея? — пита той.
— С Кейти ли? Ако се наложи, ще я оставя тук.
— Никога ли не приспиваш животни?
— Не. Аз не го правя, Бев го прави. Никой друг не иска да го прави, така че тя е поела тази задача. Това ужасно я измъчва. Ти я подценяваш. Тя е по-интересен човек, отколкото си мислиш. Дори по собствените ти стандарти.
Собствените му стандарти — какви са? Задължително пренебрежение към трътлести женички с грозни гласове? Обзема го лека скръб: за Кейти, самотна в клетката си, за него самия, за всички. Той въздиша дълбоко и не се опитва да го прикрие.
— Прости ми, Луси.
— Да ти простя? За какво? — Тя се усмихва леко, насмешливо.
— Защото съм един от двамата смъртни, посочени да те въведат в този свят и защото не се оказах по-добър водач. Но ще отида да помагам на Бев Шо. При положение че не ме кара да я наричам „Бев“. Що за глупаво име! Като на крава. Кога ще започна?
— Ще й телефонирам.
Десета глава
На табелата на клиниката е изписано „Дружество за защита на животните“; отдолу — приемните часове, върху които обаче е поставена лентичка. В момента, в който излиза от колата, го наобикалят деца, просят пари или просто го зяпат. Той се промъква през тълпата и през внезапната какофония, създавана от две кучета, чиито собственици ги дърпат и които се зъбят едно на друго и ръмжат и лаят.
Малката, гола чакалня е претъпкана. Трябва да прескочи нечии крака, за да влезе.
— Госпожа Шо? — пита той.
Една старица кима към коридор, отделен с пластмасова завеса. Старицата води козел на късо въже; козелът гледа нервно, измерва с очи кучетата, копитата му цъкат по твърдия под.
Във вътрешното помещение, което остро мирише на урина, Бев Шо се е привела над ниска маса със стоманена повърхност. С тънка сонда с лампичка тя изследва гърлото на младо куче, което прилича на кръстоска между гонче и чакал. Коленичило на масата, босоного дете, очевидно собственикът, държи главата на кучето под мишница и се опитва да му попречи да затваря челюстите си. От кучешкото гърло се изтръгва ниско, клокочещо ръмжене; мощните крайници се напрягат. Той непохватно посяга да участва в стълкновението, като прибира задните крака на кучето и го заставя да клекне.
— Благодаря — казва Бев Шо. Лицето й е зачервено. — Има абсцес от прораснал зъб. Не разполагаме с антибиотици, така че… дръж го здраво, boytjie! — така че се налага да го цепнем и да се надяваме всичко да е наред.
Тя бръква в устата с ланцета. Кучето подскача високо, изтръгва се от него, почти се изтръгва от прегръдките на момчето. Той сграбчва кучето, преди да е слязло от масата; за момент кучешкият поглед, пълен с ярост и страх, го пронизва.
— Обърнете го, ето така — казва Бев Шо. Като гука успокоително, тя сръчно препъва кучето и го обръща на едната му страна.
— Колана!
Той увива колана около кучешкото тяло и Бев го закопчава.