— Тъй — казва Бев Шо. — Мислете си приятни неща, силни неща. Те подушват какво си мислите.
Той се отпуща върху кучето с цялата си тежест. Предпазливо, с ръка, увита в стара дрипа, детето отново разтваря челюстите. Кучето, ужасено, подбелва очи. Подушвали какво си мислиш — що за глупост! — Хайде, спокойно! — казва той полугласно.
Бев Шо отново забива ланцета. Кучето се задавя, замръзва, след това се отпуска.
— Така — казва Бев, — сега нека да се доверим на природата.
Тя откопчава колана, говори на детето на език, който му звучи като развален ксоса. Кучето, вече изправено, се крие под масата. Повърхността на масата е покрита с кръв и слюнка; Бев я избърсва. Детето примамва кучето да излязат.
— Благодаря ви, господин Лаури. Имате положително присъствие. Усещам, че обичате животни.
— Дали обичам животни? Ям ги, следователно предполагам, че ги обичам, поне някои части от тях.
Косата й е буря от къдрички. Интересно дали се навива сама, с щипци? Едва ли — това би й отнемало часове всеки ден. Сигурно е естествено къдрава. Досега не е виждал подобна къдравост толкова отблизо. Кръвоносните съдове на ушите й изпъкват — плетеница от червено и лилаво. Такива са и по носа й. А пък брадичката й излиза направо от бюста, като на птицечовка. Общо взето, забележително непривлекателна.
Тя обмисля думите му, чийто подтекст изглежда не е схванала.
— Да, в тая страна се ядат много животни. Не че ни е донесло особена полза. Не ми е ясно как ще се оправдаем пред тях. — След това добавя: — Ще продължим ли със следващото?
— Да се оправдаем? Кога? При Второто пришествие?
Любопитен е да чуе нещо повече по въпроса, но не е сега моментът.
Козелът, възрастно животно, едва ходи. Тестикулите му, наполовина жълтеникаво-морави, са се издули от едната страна като балон; другата представлява каша от спечена кръв и мръсотия. Старицата обяснява, че са го ръфали кучета. Но козелът изглежда бодър, весел, с боен дух. Докато Бев Шо го преглежда, той изръсва по пода купчинка барабонки. Застанала до главата му, сграбчила рогата му, старицата се преструва, че му се кара.
Бев Шо докосва тестикулите с памуче. Козелът ритва.
— Можете ли да му стегнете краката? — пита тя и показва как.
Той завързва десния заден крак към десния преден крак. Козелът отново се опитва да рита, полита. Тя внимателно почиства раната. Козелът се разтреперва, блее; грозен звук, нисък и дрезгав.
Мръсотията е почистена и той забелязва, че раната гъмжи от бели ларви, полюшващи слепите си глави във въздуха. Потреперва от погнуса.
— Месарки — определя Бев Шо. — Поне на една седмица. — Тя издава устни и се обръща към старицата: — Трябваше да го доведете веднага.
— Да — отвръща старицата. — Всяка нощ кучетата идват. Много, много лошо. Петстотин ранда плащаш за такъв мъжага.
Бев Шо се изправя.
— Не знам какво да правя. Не съм достатъчно опитна, за да се опитам да оперирам. Тя може да изчака до идването на доктор Оостуицен в четвъртък, но този нещастник и без това ще си остане стерилен, ще се съгласи ли стопанката му? Пък и остава въпросът с антибиотиците. Готова ли е да даде пари за антибиотици?
Тя отново коленичи до козела, потърква шията му, галейки я отдолу нагоре със собствената си коса. Козелът потреперва, но не мърда. Бев дава знак на старицата да пусне рогата му. Старицата се подчинява. Козелът не помръдва.
Бев шепне.
— Какво казваш, приятелю? — дочува думите й той. — Какво казваш? Достатъчно ли е?
Козелът стои неподвижно, като хипнотизиран. Бев Шо продължава да го гали с главата си. Като да е изпаднала и тя в транс. След това се съвзема и се изправя.
— Опасявам се, че е много късно — казва на старицата. — Не мога да му помогна. Ако искате, изчакайте доктора в четвъртък, ако искате, оставете го при мен. Да го прибера ли тук?
Старицата се поколебава, след това поклаща глава. Започва да тегли козела към вратата.
— След това можете да си го приберете — казва Бев Шо. — Просто искам да се погрижа за него.
Макар тя да се опитва да овладее гласа си, нотките на поражение са ясно доловими. Долавя ги и козелът: рита, рипа и се дърпа; гнусният балон на задника му потреперва. Старицата го развързва, хвърля примката настрана. Изчезват.
— Какво става? — пита той.
Бел Шо крие лице, изсеква се.
— Нищо. Пазя достатъчно летални за неспасяемите случаи, но не мога да принудя собствениците. Животното си е тяхно, искат да си го заколят те. Жалко! Толкова добро животно, толкова храбро и доверчиво!