„Летални“ — това да не е название на лекарство? Фармацевтичните компании са способни да измислят какво ли не. Внезапен мрак, от водите на Лета.
— Може би разбира повече, отколкото си мислите — казва й той. За своя собствена изненада, се опитва да я утеши. — Може би вече е изживявал подобно нещо. Тъй да се каже, роден е с познанието. В края на краищата, в Африка сме. Козите съществуват от сътворението на света. Не е нужно да ги учим на предназначението на стоманата и огъня. Те знаят как умират себеподобните им. Родени са с това познание.
— Мислите ли? Не съм убедена. Не мисля, че ние сме готови да умрем, никой от нас не е готов да умре сам.
Нещата започват да му се изясняват. За първи път се догажда за задачата, която си е поставила тази грозна женичка. Мрачното здание не е място за изцеление — тя е любител доктор и нищо повече — а последно убежище. Припомня си историята на… кой беше? Свети Юбер?… укрил елен, който се втурнал в параклиса му, задъхан и уплашен, бягайки от ловджийските кучета. Бев Шо — не ветеринарка, а жрица, погълнала идиотизмите на Новата ера, опитваща се, без никаква логика, да облекчава съдбата на страдащите африкански животни. Според Луси тя щяла да му се стори интересна. Луси греши. „Интересна“ не е точната дума.
Той прекарва в кабинета целия следобед, като помага според силите си. Когато приключва и последният преглед, Бев Шо го развежда из двора. В птичарника има само една птица, млад орел-риболов с шинирано крило. Останалите пациенти са само кучета — не Лусините чистокръвни, отглеждани кучета, а сбирщина от кльощави мелези, натъпкани в двете клетки, лаещи, скимтящи, плачещи, подскачащи от възбуда.
Той й помага да разпредели сухите хранителни смески и да напълни коритата с вода. Изпразват два десеткилограмови чувала.
— Как плащате за всичко това?
— Купуваме на едро. Организираме набиране на средства. Получаваме дарения. Предлагаме безплатно кастриране и получаваме за това грантове.
— Кой извършва кастрирането?
— Доктор Оостуицен, нашият ветеринар. Но той идва само един следобед седмично.
Той гледа как ядат кучетата. Изненадан е, че почти не се бият. Малките, слабите, се държат настрана, приемайки своя дял, изчаквайки реда си.
— Лошото е, че са прекалено много — казва Бев Шо. — Те не го разбират, естествено, а и няма как да им кажем. Прекалено много по нашите стандарти, не по техните. Ако ги оставим, ще продължават да се размножават, докато изпълнят земята. За тях безбройните поколения не са нещо лошо. Заедно е повесело. Същото е с котките.
— И с плъховете.
— И с плъховете. Което ми напомня: като си отидете у дома, претърсете се за бълхи.
Едно от кучетата, сито, с блеснали от блаженство очи, души пръстите му през телената ограда, близва ги.
— Много егалитарно общество, а? — отбелязва той. — Никакви класи. Никой не е толкова голям, че да се притеснява да подуши задника на другия.
Той кляка, позволява на кучето да подуши лицето му, дъха му. Струва му се, че кучето гледа интелигентно, макар че по всяка вероятност само си въобразява.
— Всички ли ще умрат?
— Само онези, които никой не иска. Ще ги приспим.
— И това го вършите вие.
— Да.
— Не ви ли е неприятно?
— Неприятно ми е. Ужасно ми е неприятно. Но не искам да го върши някой равнодушен. Вие бихте ли се заловили?
Той мълчи. След това казва:
— Знаете ли защо дъщеря ми ме изпрати при вас?
— Тя ми каза, че сте загазил.
— Не само съм загазил. Аз съм, както се казва, обезчестен.
Наблюдава я внимателно. Тя сякаш се притеснява, но може би той само си въобразява.
— Като знаете това, още ли искате помощта ми?
— Ако сте готов… — Тя разперва ръце, притиска длани, отново разперва ръце. Не знае какво да отговори и той не й помага.
Дотогава той е гостувал на дъщеря си само за кратко време. Сега дели с нея дома й, живота й. Трябва да внимава да не позволява на старите си навици да се намесват; родителски навици: да сложи ново руло тоалетна хартия, да гаси лампите, да гони котката от кушетката. Упражнявай се за старостта — укорява се той. — Упражнявай се да се пригаждаш. Упражнявай се за старческия дом.
Казва, че е уморен и след вечеря се оттегля в стаята си, до която достигат слаби звуци от живота на Луси: чекмеджета, отваряни и затваряни, радио, тих телефонен разговор. Дали се обажда в Йоханесбург и говори с Хелън? Дали неговото присъствие в къщата ги е разделило? Ще дръзнат ли двете да споделят легло, докато той е в къщата? И ако през нощта леглото изскърца, ще се притеснят ли? Ще се притеснят ли толкова, че да спрат? Но какво знае той за действията на две жени в леглото? Може би при тях леглото не скърца. Пък и какво по-точно му е известно за тези двете, за Луси и Хелън? Може би те спят заедно като децата, гушкат се, докосват се, кикотят се, отново изживяват моминството си — по-скоро сестри, отколкото любовници. Заедно в леглото, заедно във ваната, заедно пекат сладки, носят едни и същи дрехи. Сафическа любов, оправдание за многото килограми.