Той се вижда в апартамента на девойчето, в спалнята й, чува как дъждът струи навън, усеща как печката в ъгъла лъха на парафин; привежда се над нея, смъква дрехите й; ръцете й се отпущат, като на умряла. Ерос бе мой повелител — иска му се да й каже, — бог, който действаше чрез мен. Каква суета! Но не и лъжа, поне не съвсем. В цялата жалка история имаше нещо щедро, което с всички сили се стараеше да разцъфти. Ако беше знаел колко кратко време му е отделено!
Той отново се опитва да обясни, този път — по-бавно.
— Когато беше малка, когато още живеехме в Кенилуърт, съседите имаха куче, златен ретривър. Не знам дали си спомняш.
— Смътно.
— Кучето беше мъжко. Щом в околността се появеше някоя женска, то се възбуждаше, ставаше неудържимо и собствениците му го биеха редовно, така че да му създадат павловски рефлекс. Това продължи, докато горкото куче се обърка напълно. При вида на някоя женска свиваше уши и търчеше да се крие с подвита опашка.
Той млъква.
— Не те разбирам — казва Луси.
Наистина не е за разбиране.
— В цялата тази история имаше нещо толкова долно, че се отчаях. Смятах, че едно куче може да се наказва за простъпки, като изяден чехъл например. Кучето ще разбере, че наказанието е справедливо: бият го, защото е изяло чехъла. Но желанието е нещо различно. Никое животно няма да сметне, че е справедливо да го наказват, защото се е подчинило на инстинкта си.
— Следователно на мъжките екземпляри трябва да се разрешава да следват инстинктите си необуздано? Това ли е поуката?
— Не, не това е поуката. Най-отвратителното в историята, която ти разказвам, беше, че горкото куче започна да мрази природата си. Вече не беше нужно да го бият. То бе готово да се самонаказва. От този момент нататък щеше да бъде по-добре да го бяха застреляли.
— Или кастрирали.
— Може би. Но дълбоко в себе си то сигурно би предпочело да го застрелят. Сигурно би го предпочело пред предлаганите му възможности: от една страна, да се откаже от природата си, от друга, да прекара остатъка от живота си като шляпа из дневната, въздиша, души котката и дебелее.
— Винаги ли си разсъждавал така, Давид?
— Не, невинаги. Понякога съм мислил точно обратното. Че желанието е бреме, без което бихме си живели прекрасно.
— Трябва да си призная, че съм по-склонна да приема това.
Той я изчаква да продължи, но тя млъква.
— Във всеки случай — подема тя, — за да се върнем на въпроса, прогонили са те по живо по здраво. Колегите ти отново могат да дишат свободно, докато изкупителната жертва се лута в пустошта.
Присъда? Въпрос? Вярва ли тя, че са го направили изкупителна жертва?
— Не мисля, че „изкупителна жертва“ е най-добрата характеристика — започва той предпазливо. — Изкупителните жертви са вършили работа, когато все още са били подплатени с религиозна мощ. Натрупваш греховете на града върху гърба на жертвата, прогонваш жертвата и градът е пречистен. Имало е полза от тях, защото всички са знаели как да тълкуват ритуала, включително боговете. След това боговете измрели и неочаквано се оказало, че градът трябва да се пречиства без божествена помощ. Вместо символизъм се наложило да се прибягва до истинско действие. Родил се цензорът — в смисъла, който му придавали в древния Рим. Бдителността станала мото: бдителност на всички за всички. Пречистването било заменено с чистка.
Увлича се; чете лекции.
— Както и да е — приключва той, — след като съм се сбогувал с града, какво откривам, че правя в пустошта? Лекувам кучета. Правя се на дясната ръка на жена, която се специализира в стерилизация и евтаназия.
Луси се изсмива.
— Бев ли? Ти смяташ, че Бев е част от репресивен апарат? Бев е изпълнена със страхопочитание към теб! Ти си професор. Досега тя не се е запознавала с такъв старомоден професор. Бои се да не прави граматически грешки пред теб.
Към тях по пътеката се приближават трима мъже, по-скоро двама мъже и хлапак. Вървят бързо, с широките крачки на селяни. Кучето откъм страната на Луси забавя ход и настръхва.
— Опасни ли са? — пита той полугласно.
— Не знам.
Тя стяга поводите на доберманите. Мъжете са до тях. Кимване, поздрав — отминават ги.
— Кои са тези? — пита той.
— Досега не съм ги виждала.
Стигат до границата на плантацията и се връщат. Непознатите не се виждат никъде.