Като се приближават до къщата, чуват как затворените кучета лаят възбудено. Луси ускорява крачка.
Тримата са там, чакат ги. Мъжете стоят на разстояние, а хлапакът — между клетките, съска на кучетата и прави внезапни, заплашителни движения. Кучетата, бесни, лаят и щракат челюсти. Кучето откъм страната на Луси се опитва да се отскубне. Дори старата женска, булдогът, която той сякаш е осиновил, ръмжи тихо.
— Пьетрус! — вика Луси. Но Пьетрус не се вижда никъде. — Махни се от кучетата! — крещи тя. — Hamba!
Хлапакът хуква към другите двама. Лицето му е плоско и безизразно, със свински очички; облечен е в риза на цветя, панталоните му са смъкнати, има жълта слънчева шапчица. Спътниците му са в работни панталони. По-високият от двамата е красив, смайващо красив, с високо чело, изрязани скули и големи, широки ноздри.
При приближаването на Луси кучетата се успокояват. Луси отваря третата клетка и вкарва двата добермана там. Смел жест, казва си той, но дали е и мъдър?
Луси се обръща към мъжете:
— Какво искате?
Отговаря по-младият:
— Трябва да телефонираме.
— Защо трябва да телефонирате?
— Сестра му — той неопределено размахва ръце зад себе си — пострада.
— Пострада?
— Да, много зле.
— Как пострада?
— Бебе.
— Сестра му ражда?
— Да.
— Откъде сте?
— От Еразмускраал.
Двамата с Луси се споглеждат. Еразмускраал, в горската концесия, е селце без електричество, без телефон. Звучи правдоподобно.
— Защо не телефонирахте от лесничейството?
— Там няма никого.
— Стой тук — му казва Луси полугласно и после се обръща към хлапака: — Кой иска да телефонира?
Хлапакът посочва високия, красив мъж.
— Влез — казва Луси. Отключва задната врата и влиза. След нея влиза високият мъж. След секунда вторият мъж се втурва покрай него и също влиза в къщата.
Нещо не е наред, той се досеща веднага.
— Луси, излез! — виква, без да знае дали да влезе, или да изчака тук и да държи хлапака под око.
Къщата е тиха.
— Луси! — вика той отново и тъкмо когато влиза, резето щраква.
— Пьетрус! — вика той с пълен глас.
Хлапакът се извръща и хуква с всички сили към предната врата. Той пуска булдога от каишката.
— Дръж! — изкрещява.
Кучето се понася тежко след хлапака.
Той ги настига пред къщата. Хлапакът е откъснал бобено стъбло и плаши кучето с него. „Къш… къш… къш…“ — пъхти той, като муши със стеблото. Ръмжейки тихо, кучето го обикаля отляво и отдясно.
Изоставяйки ги, той хуква обратно към кухненската врата. Долното крило не е залостено; няколко силни ритника — и се отваря. На четири крака той пропълзява в кухнята.
Върху главата му се стоварва удар. Той има време да помисли: „Ако съм още в съзнание, значи нищо ми няма“, след това крайниците му омекват и той се строполява.
Усеща как го влачат по кухненския под. След това изгубва съзнание.
Лежи по лице на студените плочки. Опитва се да стане, но нещо пречи на краката му да се движат. Отново затваря очи.
Той е в тоалетната; тоалетната на Лусиния дом. Изправя се замаян. Вратата е заключена, ключът липсва.
Сяда на тоалетната чиния и се опитва да се опомни. В къщата цари тишина, кучетата лаят, но като че ли повече от чувство за дълг, отколкото от ярост.
— Луси! — изграква той, след това повтаря по-високо: — Луси!
Опитва се да рита вратата, но не е на себе си; пък и пространството е твърде малко, а вратата — много стара и здрава.
Значи настъпи денят на изпитанието. Без предупреждение, без фанфари, тук е — и той е впримчен. В гърдите сърцето му бие толкова силно, че и то, по своя безсловесен начин, сигурно знае. Как ли ще устоят на изпитанието, той и сърцето му?
Детето му е в ръцете на непознати. След минути, след час ще бъде твърде късно; това, което става в момента с нея, няма да може да се поправи, ще се превърне в минало. Но в момента още не е. В момента трябва да направи нещо.
Макар да се напряга да чуе, не долавя откъм къщата никакъв звук. Но ако детето му го вика, дори мълчаливо, той не може да не чуе!
Барабани по вратата.
— Луси — изкрещява. — Луси! Кажи ми нещо!
Вратата се отваря, едва не го събаря. Пред него е вторият мъж, по-ниският, който държи за гърлото празна еднолитрова бутилка.