— Ключовете — казва мъжът.
— Не.
Мъжът го блъска. Той залита назад, сяда тежко. Мъжът вдига бутилката. Лицето му е спокойно, без следа от гняв. Просто си върши работата: принуждава някого да му предаде предмет. Ако за целта е нужно да го удари с бутилка, ще го удари, ще го удря колкото пъти е нужно, ако е необходимо, ще счупи бутилката.
— Вземи ги. Вземи всичко. Само остави дъщеря ми.
Мъжът безмълвно взема ключовете и отново го заключва в тоалетната.
Той трепери. Опасна тройка. Защо не го разбра начаса? Но в момента те нищо не са му направили, още нищо. Възможно ли е покъщнината да им е достатъчна? Възможно ли е да не сторят нищо на Луси?
Някъде зад къщата се разнасят гласове. Кучетата се разлайват по-силно, възбудено. Той се качва на клозетната чиния и се взира през решетката на прозореца.
Понесъл пушката на Луси и издут чувал за боклук, вторият мъж тъкмо изчезва зад ъгъла на къщата. Шумно се затваря вратата на някаква кола. Той познава звука: неговата кола. Мъжът се появява отново, не носи нищо. За момент двамата се гледат право в очите. „Хей!“ — изрича мъжът, усмихва се мрачно и вика нещо. Взрив от смях. След момент хлапакът идва при него и двамата застават под прозореца, разглеждайки затворника си, обсъждайки съдбата му.
Той говори италиански, говори френски, но италианският и френският няма да го спасят в тази тъмна Африка. Безпомощен е: селска тетка, карикатура, мисионер в расо и колониален шлем, който със сбрани длани и очи към небето очаква диваците да обсъдят на собствения си език как ще го пуснат във врящия котел. Мисионерската работа — какво постигна това огромно облагородително начинание? Нищо осезаемо.
Сега откъм предната част на къщата се появява високият мъж, който носи пушка. С лекотата на опита той пъха куршума, насочва цевта към кучешката клетка. Най-голямата от германските овчарки, запенена от бяс, се опитва да захапе цевта. Силен гръм; кръв и мозък опръскват клетката. За момент лаят спира. Мъжът стреля още два пъти. Едно от кучетата, улучено в гърдите, умира на място; друго, със зейнала рана на гърлото, сяда тежко, присвива уши и следи с поглед движенията на това същество, което дори не си прави труда да го довърши милостиво.
Всичко замира. Останалите три кучета, които няма къде да се скрият, се оттеглят в задната част на клетката, кръжат, хленчат тихо. Без да бърза, мъжът ги довършва едно по едно.
Стъпки по коридора — и вратата на тоалетната се отваря отново. Вторият мъж се изправя пред него; отзад се мярва хлапакът в риза на цветя, който яде от кофичка със сладолед. Той се опитва да измести мъжа с рамо, минава покрай него, след това пада тежко. Препънали са го някак: сигурно го упражняват, като тренират футбол.
Докато лежи прострян, го обливат от глава до пети с течност. Очите му изгарят, той се опитва да ги избърше. Разпознава миризмата: метилов спирт. Мъчи се да стане, но го изтикват обратно в тоалетната. Драскане на кибритена клечка — и моментално е погълнат от студен синкав пламък.
Значи е грешал? Значи нито той, нито дъщеря му са пожалени! Може да изгори, може да умре; щом той може да умре, може и Луси, преди всичко Луси!
Удря се по лицето като луд; косата му се подпалва и пука; той се мята, надава нечленоразделен рев, в който няма смисъл — само страх. Опитва се да се изправи, но го събарят отново. За момент погледът му се прояснява и той вижда на сантиметри от лицето си син гащеризон и обувка. Върхът на обувката е заострен нагоре; по шевовете са се залепили тревички.
По опакото на ръката му безшумно танцува пламъче. Той с мъка коленичи и потапя ръката си в клозетната чиния. Зад него вратата се затваря и ключът се обръща.
Той се навежда над клозетната чиния, плиска лицето си с вода, потапя главата си. Смърди на опърлена коса. Той се изправя, загася последните пламъчета по дрехите си.
Мокри хартия и чисти лицето си. Очите му лютят, единият клепач вече се затваря. Прокарва длан по главата си и пръстите му почерняват от сажди. С изключение на един кичур зад ухото, той май няма вече коса; целият му череп го боли. Всичко го боли, всичко е обгоряло. Обгоряло, обгоряло.
— Луси! — крещи той. — Там ли си?
Представя си Луси, която се бори с двамата в сини гащеризони, срещу тях. Гърчи се, опитва се да изтрие видението.
Чува колата си, чува как гумите скърцат по чакъла. Свършено ли е? Невероятно, нима си отиват?
— Луси! — крещи той непрекъснато, докато осъзнава лудостта в гласа си.