Най-сетне, слава Богу, ключът в ключалката се обръща. Докато той успее да отвори вратата, Луси се е обърнала с гръб към него. Облечена е в халат, боса е, косата й е мокра.
Той се влачи подире й през кухнята, където хладилникът зее и по целия под е разпиляна храна. Луси стои на задната врата и се опитва да осъзнае кучешкото клане. Той я чува как им говори тихичко:
— Милите ми, милите ми!
Тя отваря първата клетка и влиза. Кучето с разпраното гърло все още диша някак. Луси се навежда над него, говори му. То едва-едва помръдва опашка.
— Луси! — вика той отново и за първи път тя го поглежда. Лицето й се смръщва.
— Какво, за Бога, са ти направили?
— Скъпото ми дете!
Той влиза след нея в клетката и се опитва да я вземе в обятията си. Нежно, решително тя се освобождава от прегръдката му.
Дневната е в безпорядък, същото е и в собствената му стая. Взети са му неща: сакото му, новите му обуща, и това е само началото.
Той се оглежда в огледалото. Кафява пепел, това само е останало от косата му, покрива черепа и челото му. Под челото всичко е болезнено розово. Той докосва кожата си: боли и вече започва да отделя лимфа. Единият клепач е подут и затворен; веждите му ги няма, няма ги и миглите му.
Отива в банята, но вратата е затворена.
— Не влизай — чува се гласът на Луси.
— Наред ли е всичко? Направиха ли ти нещо?
Глупави въпроси; тя не отговаря.
Той се опитва да измие пепелта под кухненския кран, като излива върху главата си чаша след чаша вода. По гърба му протича вода; той започва да трепери от студ.
Това се случва всеки ден, всеки час, всяка минута, казва си той, във всяко кътче на страната. Благодари се, че си отървал кожата. Благодари се, че в този момент не си затворник в колата, която те отнася нанякъде, че не си на дъното на някоя донга с куршум в главата. Благодари се и за Луси. Най-вече за Луси!
Рисковано е да притежаваш каквото и да е: кола, чифт обувки, пакет цигари. Не стигат, няма достатъчно коли, обувки, цигари. Прекалено много хора, прекалено малко вещи. Наличното трябва да се обменя, така че всеки да получи възможност да бъде щастлив за един ден. Такава е теорията; дръж се за теорията и утехите на теорията. Не става дума за човешка злост, просто за огромна обменна система, в чиято циркулация жалостта и ужасът нямат място. Така трябва да се разглежда животът в нашата страна: от схематичната му гледна точка. Иначе човек може да полудее. Коли, обуща… а и жени. В системата сигурно има раздел за жените и онова, което им се случва.
Луси е застанала зад гърба му; облякла е панталони и мушама; косата й е вчесана назад, лицето й е чисто и напълно безизразно. Той се вглежда в очите й.
— Скъпата ми, скъпата ми… — започва той и внезапно се задавя от задушилите го сълзи.
Тя не помръдва да го утеши.
— Главата ти изглежда ужасно — отбелязва тя. — В аптечката в банята има пенатен крем. Намажи се. Взеха ли колата ти?
— Да. Мисля, че потеглиха към Порт Елизабет. Трябва да се обадя в полицията.
— Не можеш. Телефонът е разбит.
Тя го оставя. Той сяда на леглото и чака. Макар че се е увил в одеяло, продължава да трепери. Едната му китка е подута и пулсира болезнено. Не може да си спомни как се е наранил. Стъмва се вече. Сякаш целият следобед е минал за секунда.
Луси се връща.
— Изпуснали са гумите на комбито. Ще отида пеш до Етингер. Няма да се бавя. — Тя млъква. — Давид, когато хората задават въпроси, имаш ли нещо против да разказваш само за себе си, какво се е случило с теб?
Той не разбира.
— Ти ще разказваш какво се е случило с теб. Аз ще разказвам какво се случи с мен — повтаря тя.
— Правиш грешка — започва той, но гласът му спада до хрип.
— Не правя грешка.
— Детето ми, детето ми — повтаря той, простирайки ръце към нея. Понеже тя не приближава, той отмята одеялото, става и я прегръща. В прегръдката му тя остава напрегната и не му доверява нищо.
Дванайсета глава
Етингер е намусен старец, който говори английски с подчертан немски акцент. Съпругата му е починала, децата му са се върнали в Германия, той единствен е останал в Африка. Пристига с пикапчето си, настанил до себе си Луси, и чака, без да гаси мотора.
— Да, аз никъде не отивам без своята берета — отбелязва той, когато се качват на магистралата за Греъмстаун. Потупва кобура на бедрото си. — Най-добре е човек сам да се спасява, защото полицията няма да те спаси, свърши тая, ей Богу.