В болницата са му дали тубичка болкоуспокоителни, пакет превръзки за изгорено и малка алуминиева възглавничка, на която да си подпре главата. Бев Шо го настанява на една кушетка, която мирише на котки; той заспива изненадващо бързо. Събужда се посред нощ с невероятно ясна мисъл. Имал е видение: Луси му е проговорила, думите й „Ела при мен, спаси ме!“ все още ехтят в главата му. Видението му показва Луси права, с протегнати ръце, вчесана назад мокра коса, облята в бяла светлина.
Той става, блъска се в един стол, събаря го. Светна лампа и Бев Шо се озовава пред него по нощница.
— Трябва да говоря с Луси — бъбри той; устата му е суха, езикът му е набъбнал.
Вратата на стаята, в която е Луси, се отваря. Луси изобщо не прилича на образа си от видението. Лицето й е подпухнало от сън, тя запасва колана на един пеньоар, който очевидно не е неин.
— Извинявай, сънувах нещо — казва той. Неочаквано думата „видение“ му се струва прекалено старомодна, прекалено необичайна. — Помислих, че ме викаш.
Луси поклаща глава.
— Не съм те викала. Иди да спиш.
Права е, разбира се. Часът е три сутринта. Но той не може да не отбележи, че за втори път днес тя се обръща към него като към дете — дете, или старец.
Опитва се да заспи, но не успява. Сигурно е от хапчетата, казва си: не видение, не дори сън, ами просто химическа халюцинация. Въпреки това женската фигура, обляна в светлина, не изчезва. „Спаси ме!“ — вика дъщеря му, думите й са ясни, звънтящи, истински. Възможно ли е душата на Луси да е напуснала тялото й и да е дошла при него? Може ли хора, които не вярват в души, въпреки това да имат души и могат ли техните души да водят независим живот?
До изгрева има цели часове. Китката го боли, очите му лютят, главата му го сърби и боли. Той предпазливо светва лампата и става. Увит в одеяло, отваря Лусината врата и влиза. До леглото има стол; той сяда. Усеща, че Луси е будна.
Какво прави? Бди над своето момиченце, пази го от зло, прокужда лошите духове. След дълго бдение усеща, че тя започва да се успокоява. Леко пуфтене, когато устните й се разтварят, и едва доловимо хъркане.
Сутрин е. За закуска Бев Шо му сервира корнфлейкс и чай. След това изчезва в стаята на Луси.
— Как е? — пита той, когато Бев отново се появява.
Но Бев Шо само поклаща глава. Като да му казва: какво ти влиза в работата? Менструация, раждане, насилие и последиците му — все свързани с кръв, женско бреме, женски периметър.
Не за първи път той се запитва дали жените не биха се чувствали по-добре в общност от жени, приемащи мъже само когато поискат. Може би греши, като смята Луси за хомосексуална. Може би тя просто предпочита женска компания. Може би такива са всички лесбийки: жени, които не се нуждаят от мъже.
Нищо чудно, че така яростно воюват срещу изнасилването — и тя, и Хелън. Изнасилването — бог на хаоса и кръвосмешението, посегател срещу изолацията. Да изнасилиш лесбийка е по-лошо от изнасилването на девица, ударът е по-силен. Знаеха ли онези мъже какво правят? Да не би хората да говорят?
В девет, когато Бил Шо отива на работа, той почуква на вратата на Луси. Луси лежи с лице към стената. Той сяда до нея, докосва бузата й. Бузата е мокра от сълзи.
— За такива неща не е лесно да се говори — казва той, — но съветва ли се с лекар?
Тя сяда и се изсеква.
— Снощи ходих при нашето джипи.
— Той ще се погрижи ли, ако има нещо?
— Тя. Тя, не той. Не — сега в гласа й се долавя гняв, — как би могла? Как може лекар да се погрижи, ако има нещо? Разсъждавай!
Той се изправя. Щом тя е решила да се дразни, и той може да се дразни.
— Извинявай, че попитах. Какво ще правим днес?
— Как какво? Ще се върнем във фермата и ще разчистим.
— А после?
— После ще продължаваме, както преди.
— Във фермата?
— Разбира се. Във фермата.
— Разсъждавай, Луси. Нещата се промениха. Не можем да възкръснем от пепелищата.
— Защо не?
— Защото не е разумно. Защото не е безопасно.
— Никога не е безопасно и изобщо не става дума за разум. Не се връщам, защото е разумно, или защото не е разумно. Просто се връщам.