През цялото време, докато говори, Луси не сваля поглед от него, сякаш черпи сила от него или пък го предизвиква да й противоречи. Когато един от полицаите пита: „Колко време трая целият инцидент?“, тя отговаря: „Двайсет-трийсет минути.“ Той знае, че това е неистина, и тя го знае. Инцидентът трая много по-дълго. Колко по-дълго? Колкото им е било нужно на мъжете да си свършат работата със стопанката на къщата.
Но не я прекъсва. Не ме интересува. Почти не слуша историята, която Луси разказва. В главата му започват да се оформят думи, които трептят в паметта му още от снощи. „Две баби, прибрани в клозета / стояли от алфа до зета.“ Затворен в клозета, докато дъщеря му е била употребявана. Детската песничка се връща и присмехулно го сочи: „О, Боже, какво ли било е?“ Тайната на Луси; неговият позор.
Полицаите предпазливо инспектират къщата. Няма кръв, няма прекатурени мебели. Няма бъркотия в кухнята. (Кой е почистил, Луси ли? Кога?) Зад вратата на тоалетната — две изгорели кибритени клечки, които те дори не забелязват.
В Лусината стая двойното легло е голо. „Местопрестъплението“ — мисли си той и, като да са прочели мислите му, полицаите отместват поглед, отминават.
Тиха къща в зимна утрин — ни повече, ни по-малко.
— Ще дойде детектив, за да снеме отпечатъци — казват полицаите на сбогуване. — Опитайте се да не пипате нищо. Ако си спомните още какво е откраднато, обадете ни се в участъка.
Още не са си отишли те, пристигат телефонните техници, след това — старият Етингер. За отсъстващия Пьетрус Етингер отбелязва многозначително: „На никого от тях не може да се вярва.“ Щял да изпрати един от прислужниците да оправи комбито.
В миналото той е виждал Луси да се разярява при думата „прислужник“. Сега тя не реагира.
Той изпраща Етингер до вратата.
— Горката Луси — отбелязва Етингер. — Трябва да е било ужасно преживяване. Но можеше да е и по-лошо.
— Нима? Как?
— Можеха да я отвлекат със себе си.
Той спира внезапно. Тоя Етингер не е глупав.
Най-сетне двамата с Луси остават сами.
— Ще заровя кучетата, ако ми покажеш къде — предлага той. — Какво възнамеряваш да кажеш на собствениците?
— Истината.
— Застраховката ти ще ти стигне ли?
— Не знам. Не знам дали застрахователните полици включват и кланета. Трябва да проверя.
Мълчание.
— Защо не казваш цялата истина, Луси?
— Казах цялата истина. Онова, което казах, е цялата истина.
Той клати глава със съмнение.
— Сигурно си имаш причини, но погледнато по-широко, сигурна ли си, че постъпваш най-правилно?
Тя не отговаря и той не я притиска, поне за момента. Но мислите му се връщат към тримата натрапници, тримата нашественици, мъже, които той вероятно никога вече няма да види отново, но които винаги ще останат част от неговия живот, от живота на дъщеря му. Мъжете ще четат вестниците, ще дебнат за слухове. Ще научат, че ги търсят за грабеж и нападение, но за нищо друго. И ще осъзнаят, че мълчанието е проснато като чаршаф над едно женско тяло. „Срамувала се е — ще говорят помежду си, — срамувала се е да си каже“ и ще се кискат на воля, припомняйки си приключението. Нима Луси е готова да им отстъпи победата?
Изкопава трап там, където му казва Луси, близо до границата. Гроб за шест големи кучета: макар земята да е разорана съвсем неотдавна, работата му отнема почти час и когато свършва, гърбът го боли, ръцете го болят, китката отново го боли. Тътрузи труповете с една ръчна количка. Кучето с пробитото гърло все още оголва окървавените си зъби. Както се бие риба в танк, мисли си той. Презряно занимание, но сигурно доставя удоволствие в страна, в която кучетата са обучени да се зъбят дори само при миризмата на чернокож. Доволство от добре изпълнената задача, упоително, както всички отмъщения. Едно по едно той изсипва кучетата в трапа, след това го запълва.
Като се връща, заварва Луси да сглобява походно легло в прашното килерче, което използва като склад.
— За кого е леглото?
— За мен.
— Ами празната стая?
— Дъските на тавана са счупени.
— Ами голямата стая отзад?
— Фризерът много шуми.
Не е вярно. Фризерът в задната стая едва се чува. Луси не иска да спи там поради съдържанието на фризера: карантия, кости, специално купено от месаря месо за кучета, които вече нямат нужда от него.