— Вземи моята стая. Аз ще спя тук.
И той веднага започва да изнася вещите си. Но наистина ли иска да се премести в тази килийка, с кутии с празни буркани, струпани в ъгъла, и със самотно южно прозорче? Ако призраците на насилниците все още витаят в спалнята на Луси, непременно трябва да ги изгони, да не им позволява да превземат стаята като свое светилище. Затова той премества вещите си в спалнята на Луси.
Свечерява се. Не са гладни, но ядат. Яденето е ритуал, ритуалите улесняват живота.
Възможно най-внимателно той се връща на въпроса.
— Луси, златенце, защо не искаш да кажеш? Става дума за престъпление. Не е срамно да станеш жертва на престъпление. Не е по твой избор. Ти си невинната страна.
Седнала срещу него, Луси поема дълбоко дъх, стяга се, след това издиша и клати глава.
— Да гадая ли? — казва той. — Опитваш се да ми припомниш нещо?
— Какво да ти припомня?
— Какво изпитват жените в ръцете на мъжете.
— И през ум не ми е минало. Това няма нищо общо с теб, Давид. Искаш да знаеш защо не съм повдигнала определено обвинение пред полицията. Ще ти кажа, ако се споразумеем повече да не обсъждаме въпроса. Причината е, че по мое убеждение случилото се с мен е чисто личен въпрос. В друго време и на друго място той би могъл да бъде разглеждан като обществен. Но тук, в наше време, нещата са различни. Това е само моя работа и ничия друга.
— Какво имаш предвид, като казваш „тук“?
— В Южноафриканската република.
— Не съм съгласен. Не съм съгласен с постъпката ти. Нима се надяваш, че щом като хрисимо приемаш стореното ти, няма да се уподобиш на фермери като Етингер? Да не мислиш, че случилото се тук е изпит: ако го изкараш, получаваш диплома и гаранции за бъдещето, или магически знак, който да си закачиш на вратата, та чумата да те отмине? Отмъщението не признава такова нещо, Луси. Отмъщението е като пожар. Колкото повече поглъща, толкова повече огладнява.
— Спри, Давид! Не желая да те слушам да ми говориш за чуми и пожари! Не се опитвам да си спася кожата. Ако така си мислиш, нищо не си разбрал.
— Тогава ми помогни. Какво се опитваш: да намериш някакво свое, лично спасение? Може би се надяваш да изкупиш минали грехове с днешно страдание?
— Не. Продължаваш да не ме разбираш. Вина, спасение — това са абстракции. Аз не боравя с абстракции. Докато не се постараеш да разбереш това, не мога да ти помогна.
Той иска да отговори, но тя го прекъсва.
— Давид, споразумяхме се. Не желая да продължавам този разговор.
Никога досега двамата не са били толкова ожесточено далеч един от друг. Той е потресен.
Четиринайсета глава
Нов ден. Етингер телефонира, предлага да им даде назаем оръжие „временно“. „Благодаря — отговаря той — ще помислим.“
Изважда инструментите на Луси, поправя кухненската врата, доколкото е способен. Трябва да си сложат решетки, укрепени врати, външна ограда, както е направил Етингер. Трябва да превърнат фермата в крепост. Луси трябва да си купи пистолет и уоки-токи, да се научи да стреля. Но ще се съгласи ли на тикова нещо? Тя е тук, защото обича земята и стария, ländliche4, начин на живот. Ако този начин на живот е обречен, какво ще й остане за любов?
Примамват Кейти да излезе от скривалището си и да се установи в кухнята. Кейти е потисната и плашлива, непрекъснато ходи след Луси, следва я по петите. С всеки изминал момент животът се променя. Къщата изглежда чужда, насилена; те са непрекъснато нащрек, ослушват се.
След това се завръща Пьетрус. По изровения път се дочува пъшкането на стар камион, който спира пред конюшнята. От кабината слиза Пьетрус, облечен в костюм, който му е твърде тесен. Следват го съпругата му и шофьорът. От каросерията двамата мъже разтоварват кашони, креозотови пръти, листове поцинкована ламарина, руло пластмасови тръби и накрая, с много шум и суетене, две шилета, които Пьетрус привързва към един стълб на оградата. Камионът описва широка дъга около конюшнята и отгърмява надолу по пътя. Пьетрус и съпругата му изчезват в конюшнята. От азбестовата тръба, която служи за комин, се проточва струйка дим.
Той продължава да наблюдава. След известно време жената на Пьетрус излиза и с широки, похватни движения излива кофа с помия. Хубава жена, казва си той, с тая дълга пола и със забрадка, вързана високо, по селски. Хубава жена, късметлия мъж. Но къде са били?