По-младите се появяват чак по тъмно. Бризът донася тихи разговори, смях и музика, музика, която той свързва с Йоханесбург от собствената си младост. Много търпимо, мисли си, дори много приятно.
— Време е — казва Луси. — Идваш ли?
Необичайно за нея е облякла рокля до коленете, сложила си е обувки с високи токове, огърлица от цветни дървени мъниста и подходящи обици. Той не е убеден, че харесва вида й.
— Добре, ще дойда. Готов съм.
— Не си ли си донесъл костюм?
— Не.
— Тогава поне си сложи вратовръзка.
— Нали уж живеем на село.
— Толкова по-задължително е да сме издокарани. Това е велик ден в живота на Пьетрус.
Тя взема малко фенерче. Хванати под ръка, баща и дъщеря извървяват пътя до Пьетрусовия дом: тя осветява пътя, той носи техните приношения.
Спират усмихнати при отворената врата. Пьетрус не се вижда никъде, но се появява момиченце в празнична рокличка и ги въвежда вътре.
Старата конюшня няма таван и няма истински под, но има поне простор, има поне електричество. Аплици и картини по стените (слънчогледите на Ван Гог, едно от Тречниковите момичета в синьо, Джейн Фонда в костюма на Барбарела, Доктор Кумало, вкарващ гол) смекчават мрачния интериор.
Двамата с Луси са единствените бели. Гостите вече танцуват под звуците на старомодния африкански джаз, който е чул. Следват ги любопитни погледи, може би заради неговата шапчица.
Луси се познава с някои от жените. Започва да го представя. След това до тях се появява Пьетрус. Той не се преструва на радостен домакин, не им предлага питие, но казва:
— Никакви кучета повече. Вече не съм кучкар.
Луси решава да приеме това като шега; следователно всичко изглежда нормално.
— Донесли сме ви нещо — казва Луси, — но може би трябва да го връча на съпругата ти. То е за къщата.
Пьетрус призовава съпругата си откъм кухненската част, ако така ще я наричат. Той за първи път я вижда толкова отблизо. Жената е млада — по-млада от Луси, по-скоро приятна, отколкото хубава, свенлива и очевидно бременна. Тя поема ръката на Луси, но не и неговата, нито пък го поглежда в очите.
Луси изрича няколко думи на кхоса и й подава пакета. Наоколо са се насъбрали десетина зяпачи.
— Тя трябва да го отвори — казва Пьетрус.
— Да, трябва да го отвориш — потвърждава Луси.
Внимателно, стараейки се да не разкъса празничната хартия с мандолини и лаврови клончета, младата съпруга отваря пакета. Там има платно с доста привлекателен мотив ашанти.
— Благодаря — прошепва тя на английски.
— Това е покривка за легло — обяснява Луси на Пьетрус.
— Луси е нашата благодетелка — казва Пьетрус и след това се обръща към Луси: — Ти си нашата благодетелка.
Противна дума, струва му се двойствена, вгорчаваща момента. Но може ли да виниш Пьетрус? Езикът, чиито думи изрича с такъв апломб е — макар той да не го знае — изхабен, ронлив, изяден отвътре като от термити. Още може да се разчита на едносричните, но и от тях — не на всички.
Какво да се прави? Нищо, което може да препоръча той, някогашният преподавател по комуникации. Нищо, освен да се започне отново от абевето. Когато големите думи се върнат преобразени, пречистени, така че отново да може да им се вярва, той отдавна ще е мъртъв.
Побиват го тръпки, разтреперва се.
— Бебето… кога очаквате бебето? — пита той съпругата на Пьетрус.
Тя го гледа неразбиращо.
— През октомври — намесва се Пьетрус. — Бебето идва през октомври. Надяваме се, ще бъде момче.
— Нима? Какво имате срещу момичетата?
— Молим се за момче — казва Пьетрус. — Винаги е най-добре, ако първото е момче. Тогава ще може да показва на сестрите си — да им показва как да се държа. Да. — Той млъква. — Момичето излиза много скъпо — той потърква палец о показалец. — Все пари, пари, пари.
Отдавна не е виждал този жест. Навремето го използваха, когато говореха за евреите — „пари-пари-пари“, със същия многозначително кривнат врат. Но Пьетрус по всяка вероятност не познава въпросното късче европейска традиция.
— И момчетата понякога излизат скъпо — отбелязва той, като дава своя принос към разговора.