Той е смаян, толкова смаян, че се опълчва срещу дъщеря си.
— За Бога, как Пьетрус да не е виновен? По някакъв начин той е довел тези мъже при нас. А сега има наглостта да ги покани отново! Защо трябва да бъда разумен? Честна дума, Луси, нещо не разбирам, още от самото начало. Не разбирам защо не ги обвини за действителното им деяние, както сега не разбирам защо защитаваш Пьетрус. Пьетрус не е невинен, Пьетрус е един от тях!
— Не ми крещи, Давид. Животът си е мой. Аз съм тази, която трябва да живее тук. Какво се случва с мен е моя работа и само моя, не твоя и ако имам едно-единствено право, то е правото да не ме поставят на съд по такъв начин, да не трябва да се оправдавам нито пред теб, нито пред когото и да било! Що се отнася до Пьетрус, той не е надничар, когото мога да уволня, защото смятам, че се е събрал с лоши хора. Всичко това е отминало, отнесено от вихъра. Ако искаш да настройваш Пьетрус срещу себе си, първо си провери фактите. Не можеш да викаш полиция. Не ти позволявам. Изчакай до сутринта. Изчакай, докато чуеш версията на Пьетрус.
— Но дотогава хлапакът ще изчезне!
— Няма да изчезне. Пьетрус го познава. Във всеки случай никой не изчезва в Източен Кейп. Не е такова място.
— Луси, Луси, умолявам те! Искаш да възмездиш несправедливостите от миналото, но не това е начинът! Ако в този момент не се защитиш, никога вече няма да можеш да вървиш с вдигната глава! По-добре си вземи партакешите и си върви. А що се отнася до полицията, ако си твърде чувствителна, за да ги извикаме сега, не трябваше и тогава да се обръщаме към тях. Трябваше просто да си затраем и да очакваме следващото нападение. Или сами да си прережем гърлата.
— Спри, Давид! Не съм длъжна да се защитавам пред теб. Ти не знаеш какво стана!
— Аз ли не знам?
— Дори и частичка не знаеш. Спри и обмисли това. А колкото до полицията, нека да ти напомня защо преди всичко ги извикахме: заради застраховката. Написахме оплакването, защото ако не го бяхме сторили, застраховката нямаше да ни се изплати.
— Луси, смайваш ме. Това просто не е вярно и ти го знаеш. Колкото до Пьетрус, повтарям: ако се огънеш сега, ако отстъпиш, няма да можеш да живееш със себе си. Дължиш го на себе си, на бъдещето, на самоуважението си. Позволи ми да извикам полицаите. Или ти ги извикай.
— Не.
„Не“ — това е Лусината последна дума към него. Тя се оттегля в стаята си, затваря вратата пред него, изключва го. Стъпка по стъпка, неумолимо, сякаш са съпруг и съпруга, двамата се отдалечават и той не може да го предотврати. Самите им скандали са ги превърнали в хапеща се семейна двойка, уловена в клопка, без да може да се измъкне от нея. Колко ли оплаква тя деня, в който той дойде да живее при нея! Сигурно иска той да си отиде — колкото по-скоро, толкова по-добре.
Но в крайна сметка на нея също ще й се наложи да напусне. Като сама жена във ферма, тя няма бъдеще, това е ясно. Дори дните на Етингер с неговите пушки, бодлива тел и алармени системи са преброени. Ако Луси има малко разум, ще се махне, преди да я сполети съдба, по-страшна от съдбата, която е по-страшна от смъртта. Но тя, разбира се, няма да напусне. Упорита е и е закотвена за живота, който си е избрала.
Той се измъква от къщи. Като стъпва предпазливо в тъмното, приближава конюшнята откъм задната страна.
Големият огън е загаснал, музиката е спряла. Група хора стоят на задната врата, построена достатъчно голяма, за да пропусне трактор. Той се взира над главите им.
В центъра стои един от гостите, мъж на средна възраст. Главата му е бръсната, вратът — дебел. Облечен е в тъмен костюм и около врата му има златна верига, от която виси медал колкото юмрук — от онези, които племенните вождове навремето са получавали като символ на властта си. Символи, с лопата да ги ринеш, всичките — отлети в някоя леярна в Ковънтри или Бирмингам, гравирани от едната страна с главата на намусената Виктория, regina et imperatrix5, а от другата — със скачащи антилопи гну или разперили криле ибиси. „Медали, племенни вождове, за употреба на…“ Разпращани по всички кътчета на старата империя: в Нагпур, Фиджи, Златния бряг, Кафърия.
Мъжът говори, глаголства на закръглени интервали, които ту се усилват, ту затихват. Той няма представа какво казва мъжът, но от време на време ораторът млъква и слушателите му реагират с тихи възгласи; стари и млади сякаш са обзети от някакво спокойно доволство.
Той се оглежда. Хлапакът стои наблизо, на прага на вратата. Нервно го стрелка с поглед. И други погледи се извръщат към него: към чуждия, към ненужния. Мъжът с медала се смръщва, заеква за момент, надига глас.