Купува телевизорче, с което да замени откраднатото. Вечерно време, след като са яли, двамата с Луси седят редом на кушетката, гледат новините и след това, ако могат да ги понесат, и забавните програми.
Вярно е, гостуването му продължи прекалено дълго, и той смята така, не само Луси. Той е уморен да живее като скитник, уморен е да се ослушва през цялото време дали няма да заскърца чакълът по пътечката. Иска отново да си седне на бюрото, да спи в собственото си легло. Но Кейптаун е далеч, едва ли не — в друга държава. Въпреки утешенията на Бев, въпреки уверенията на Пьетрус, въпреки упоритостта на Луси, той не е съгласен да изостави дъщеря си. Засега живее тук: на това място, в това време.
Зрението на окото му се възстановява напълно. Кожата на главата му заздравява — вече не е необходимо да носи мазните превръзки. Единствено ухото му изисква още всекидневно внимание. Значи времето наистина лекува всичко. Може би и Луси се възстановява; ако не се лекува, поне забравя, отглеждайки си коричка върху раната на спомена от онзи ден, закривайки я, изолирайки я. Така че един ден може да е в състояние да каже: „В деня, в който ни ограбиха…“, и да мисли за този ден единствено като за деня, в който ги ограбиха.
Опитва се да прекарва дните навън, като оставя Луси да диша свободно в къщата. Работи в градината, когато е уморен, седи край водоема, гледа как подскача по вълните патешкото семейство, размишлява върху проекта за Байрон.
Проектът не върви. В съзнанието му има само фрагменти. Първите думи от първото действие още му се опъват; първите ноти му се изплъзват като струйки дим. Понякога се опасява, че героите в либретото, които вече повече от година са неговите призрачни приятели, започват да избледняват. Изплъзва му се дори най-приятната героиня, Маргарита Когни, чиито страстни контраалтови изхвърляния срещу Байроновата любовница, кучката Тереса Гичоли, той болезнено мечтае да чуе. Загубата им го изпълва с отчаяние, отчаяние така сиво, невъзмутимо и, от гледна точка на вечността, незначително, като главоболието.
Ходи във ветеринарната клиника колкото му е възможно по-често, като предлага да върши всички неквалифицирани дейности: хранене, чистене, бърсане.
Клиниката се грижи главно за кучета и по-рядко за котки; домашните животни са като че ли контингент на съседното село, което има собствена лечебница, собствена фармакопея и собствени лечители. Донасят им кучета, страдащи от кучешка чума, счупени крайници, възпаления от ухапване, краста; от липса на грижи — малки и големи, от старост, недохранване, паразити; но главно от собственото си потомство. Просто са прекалено много. Когато хората им донасят кучето, не казват направо: „Донесох ви това куче да го убиете“, но именно това очакват от тях — да разкарат кучето, да го накарат да изчезне, да го пратят във вечността. Фактически от тях се изисква Lösung6 (когато става дума за безсмислени абстракции, немският винаги му помага): сублимация, както алкохолът сублимира от водата, без да остави утайка, нито махмурлук.
И тъй, в неделя след обяд вратата на клиниката е затворена и заключена, защото той помага на Бев Шо да lösen излишните лупус канис, озовали се при тях през седмицата. Той ги извежда едно по едно от клетката отзад и ги води или носи към операционната. На всяко, в последните му минути, Бев дава пълното си внимание, гали го, говори му, улеснява смъртта му. Ако, както честичко се случва, кучето не се поддаде на чара й, причината е в неговото присъствие: от него излиза лоша миризма („Те могат да подушат мислите ти“), миризмата на срам. Въпреки това именно той държи главата на кучето, докато иглата намери вената и лекарството стигне до сърцето, крайниците се опънат и очите се замъглят.
Беше се надявал да свикне. Но това не става. Колкото повече убийства подпомага, толкова повече нервничи. Една неделна вечер, пътувайки към къщи в комбито на Луси, дори му се налага да спре на пътя, за да се съвземе. По лицето му се стичат сълзи, които той не може да спре; ръцете му треперят.
Не разбира какво се случва с него. До този момент е бил повече или по-малко безразличен към животните. Макар по някакъв абстрактен начин да не одобрява жестокостта, не може да каже дали по природа той самият е жесток, или нежен. Той е просто никакъв. Приема, че хората, които са жестоки, защото дългът ги принуждава, хората, които работят в кланици например, обвиват душите си с броня. Навикът ги прави жестокосърдечни — така би трябвало да бъде в повечето случаи, но в неговия не става. Сякаш не е надарен с коравосърдечност.