Цялото му същество е обсебено от случващото се в операционната. Убеден е, че кучетата знаят кога им идва часът. Въпреки мълчаливата, безболезнена процедура, въпреки добрите мисли на Бев Шо и неговите собствени опити да мисли добри неща, въпреки херметически затворените чували, в които поставят новопроизведените трупове, кучетата в двора подушват какво става вътре. Присвиват уши, отпускат опашки, сякаш и те долавят безчестието на смъртта; не помръдват и трябва да бъдат влачени или бутани, или носени през прага. Вече върху масата, някои се опитват да хапят безразборно наляво и надясно, други хленчат жалостиво; никое не поглежда иглата в ръката на Бев, защото някак знаят, че тази игла ще им навреди ужасно.
Най-тежкото е с кучетата, които го душат и ближат ръката му. Никога не е обичал да го лижат и първият му импулс е да се дръпне. Защо да се преструва на техен приятел, когато е всъщност убиец? Но после се смилява. Защо тези същества, върху които вече тегне сянката на смъртта, трябва да го усетят, че се отдръпва, сякаш докосването им му е отвратително? И той ги оставя да го ближат, ако искат, точно както Бев Шо ги гали и целува, ако й позволят.
Надява се да не е станал сантиментален. Опитва се да не допуска сантименталност в работата си с животните, които убива, или в отношенията си с Бев Шо. Избягва да й каже: „Не знам как можете да вършите това“, за да не чуе отговора й: „Все някой трябва да го върши“. Не изключва възможността дълбоко в душата си Бев Шо да не е ангел-освободител, а демон, скрил зад привидното съчувствие сърце, безсърдечно като на касапин. Опитва се да бъде справедлив.
Тъй като Бев Шо забива иглата, за него остава да изнесе останките. На сутринта след убийствата той подкарва натовареното комби към територията на Заселническата болница, към крематориума, и предава на пламъците телата в техните черни савани.
Би било по-просто да откарва чувалите в крематориума веднага след всяка операция и да ги оставя там, за да ги разчиства персоналът на крематориума. Но това би означавало да ги остави на боклука заедно с останалите резултати от седмичния труд: остатъците от болничните отделения, леш, струпана край пътя, отвратително миришещи отпадъци от дъбилната: смесица всекидневна и заедно с това — ужасна. Не е съгласен да ги подложи на такова безчестие.
Затова в неделя вечер той докарва чувалите във фермата с комбито на Луси, паркира за през нощта и в понеделник сутрин ги закарва до болницата. Там собственоръчно ги натоварва един по един върху количката, натиска лоста, който издига количката през стоманените врати до пламъците, дърпа лоста, за да изпразни съдържанието, натиска го отново, а работниците, които нормално вършат тази работа, стоят и го гледат.
В първия си понеделник той остави работниците да хвърлят труповете в пещта. През нощта труповете се бяха вкочанили. Мъртвите крака се заплитаха в пречките на количката и когато количката се връщаше от пътуването си до пещта, много често се връщаше и кучето, опушено и озъбено, вонящо на опърлена козина, с изгорен пластмасов саван. След известно време работниците започнаха да удрят по чувалите с дръжките на лопатите си, преди да ги натоварят, за да счупят вкочанените крайници. Именно тогава той се намеси и започна да върши тая работа сам.
Крематориумът работи с антрацитни въглища; електрически вентилатор вкарва въздух през комина; според него вентилаторът е от петдесетте години, когато е била построена и самата болница. Крематориумът работи шест дни седмично, от понеделник до събота. На седмия ден почива. Когато пристигат, работниците първо изгребват пепелта от предишния ден, след това подклаждат огъня. Към девет сутринта температурата във вътрешната камера достига хиляда градуса по целзий — достатъчно, за да се калцифицират костите. Огънят се захранва докъм обяд; после изстива през целия следобед.
Той не знае имената на работниците и те не знаят неговото. За тях той е просто мъжът, който е започнал да пристига всеки понеделник с чували от „Защита на животните“ и непрекъснато идва все по-рано и по-рано. Идва, свършва си работата, отива си; не е част от обществото, на което крематориумът, въпреки телената ограда и заключени порти, е сърцето.
Защото оградата отдавна е прорязана и никой не обръща внимание на портите и на написаното предупреждение. До сутрешното пристигане на санитарите с първите чували болнични отпадъци там вече са се събрали безброй жени и деца, чакащи да преровят спринцовките, иглите, бинтовете за повторна употреба, всичко, за което се намира пазар, но особено за хапчета, които те продават на магазините мути за традиционна медицина, или по улиците. Има и скитници, които денем се въртят около болницата, а нощем спят до стената на крематориума, понякога дори и в комина, защото там е топло.