Той не се старае да стане член на това братство. Но когато е там, и те са там; и ако неговият товар не ги интересува, причината е, че мъртвото куче не може да бъде продадено, нито изядено.
Защо се е заловил с тази работа? За да облекчи бремето на Бев Шо? За тази цел би било достатъчно да стовари чувалите на боклука и да си отпътува. Заради кучетата? Но кучетата са мъртви, пък и какво разбират кучета от чест и безчестие?
Значи го прави заради себе си. Заради своите схващания за света — свят, в който хората не чупят трупове с лопати, за да им придадат форма, по-удобна за преработка.
Кучетата биват докарвани в клиниката, защото не са желани, защото сме тврде ного, както е писало момченцето в „Невзрачният Джуд“. На този етап в живота им се появява той. Може би не е техен спасител човекът, за когото кучетата не са твърде много, но е готов да се погрижи за тях в момента, в който те са неспособни, напълно неспособни да се погрижат за себе си, в момента, в който дори Бев Шо си е измила ръцете от тях. Пьетрус веднъж се беше нарекъл „кучкар“, кучешки погребален агент, кучешки психопат.
Странно, че егоист като него се принася в служба на умрели кучета. Сигурно има други, по-продуктивни начини да се отдаде на света или на идеята си за света. Например да работи по-дълги часове в клиниката. Или да се опита да внуши на децата около крематориума да не пълнят телцата си с отрова. Дори само да седи, съсредоточен върху либретото за Байрон, пак може да твърди в даден момент, че служи на човечеството.
Но всички тези неща могат да се вършат и от други хора: защитата на животните, социалната рехабилитация, дори Байроновото либрето. Той спасява честта на труповете, защото никой друг не е толкова глупав, че да го върши. Именно в това се е превърнал: човек глупав, откачен, превъртял.
Седемнайсета глава
Приключили са работата си в клиниката за неделя. Комбито е заредено с мъртвия товар. Като последна задача за деня, той бърше пода на кабинета.
— Аз ще свърша това — казва Бев Шо, като се задава откъм двора. — Сигурно искаш да си тръгваш.
— Не бързам.
— Все пак сигурно си свикнал с по-различен начин на живот.
— Различен начин на живот? Не знаех, че има различни начини на живот.
— Искам да кажа, че сигурно животът тук ти се струва твърде скучен. Сигурно ти липсва собствената ти среда. Сигурно ти липсват приятелките.
— Приятелки, казваш. Не може Луси да не ти е казала защо напуснах Кейптаун. Приятелките там не ми донесоха особен късмет.
— Не трябва да я упрекваш.
— Да упреквам Луси? Природата ми не би позволила да я упреквам.
— Не Луси — девойката от Кейптаун. Луси казва, че всичките ти беди са дошли от една млада жена.
— Да, имаше млада жена. Но в случая аз забърках кашата. Причиних на въпросната млада жена поне толкова неприятности, колкото и тя на мен.
— Луси казва, че се е наложило да се откажеш от поста си в университета. Трябва да ти е било трудно. Съжаляваш ли?
Къде си пъха носа! Интересно как дори сянка от скандал може да възбуди жените! Да не би това просто женче да смята, че той не може да я шокира? Или шока тя приема като поредния свой дълг — подобно на монахиня, която се оставя да я изнасилят, за да намали частица от насилието в света?
— Дали съжалявам? Не знам. Случилото се в Кейптаун ме доведе тук. Тук не съм нещастен.
— Но навремето — навремето съжаляваше ли?
— Навремето? Искаш да кажеш, в разгара на акта’? Естествено, че не. В разгара на акта няма съмнения. Както, сигурен съм, и сама знаеш.
Тя се изчервява. Много отдавна не е виждал жена на средна възраст да се изчервява така силно. Чак до корените на косата.
— Въпреки това Греъмстаун трябва да ти се струва много скучен — избъбря тя, — като го сравняваш.
— Греъмстаун не ми пречи. Поне избягвам изкушението. Пък и не живея в Греъмстаун. Живея в една ферма с дъщеря си.