— Дезире — заповядва тя, — ела да ми помогнеш.
Детето снизходително се смъква от стола.
— Господин Изаакс, притеснявам семейството ви — казва той. — Много любезно беше, че ме поканихте, високо го ценя, но е по-добре да си тръгна.
Изаакс му се усмихва, за негова изненада — почти развеселен.
— Я сядайте! Нищо ни няма! Ще се справим! — Той се навежда по-близко: — Трябва да сте силен!
Дезире и майка й се връщат с чиниите: пиле във врящ доматен сос, от който се разнася аромат на джинджифил и кимион, ориз, нарязани салати и кисели краставички. Точно тази храна му липсваше най-много, докато живееше у Луси.
Бутилката вино е поставена пред него заедно със самотна винска чаша.
— Само аз ли ще пия?
— Моля ви — казва Изаакс. — Не се смущавайте.
Той си налива. Не обича сладки вина, беше купил това, като смяташе, че ще им е по вкуса. Толкова по-зле за него.
Остава да изтърпи молитвата. Семейството се хваща за ръце и за него не остава нищо друго, освен и той да простре ръце: наляво към бащата на девойката, надясно към майката на девойката: „Благодарим ти, Господи, за храната, която си ни дал“ — казва Изаакс. „Амин“ — отвръщат съпругата и дъщеря му, и той, Давид Лаури, измърморва едно „Амин“ и пуска двете ръце, тази на бащата — хладна като коприна, тази на майката — малка, пълничка, топла от работа.
Госпожа Изаакс сипва храната.
— Внимавайте, горещо е — казва му, докато му подава чинията. Повече не се обръща към него.
По време на вечерята той се старае да бъде приятен гост, занимателен, да не позволява да настане мълчание. Разказва им за Луси, за кучкарниците-пансиони, за нейните кошери и овощарски проекти, за гастролите си на пазара в съботните сутрини. Бегло споменава нападението, като казва само, че са му откраднали колата. Разказва им за Дружеството за защита на животните, но нищо не им казва за крематориума край болницата или за откраднатите следобеди с Бев Шо.
Съшит по този начин, неговият разказ се раздипля безоблачно. Селски живот в цялата му идиотска простота. Как му се иска да е точно така! Уморен е от облаци, усложнения, сложни личности. Той обича дъщеря си, но му се иска и тя да бъде по-просто същество: по-просто, по-стегнато. Мъжът, който я изнасили, водачът на бандата, беше точно такъв. Като острие, разсичащо вятъра.
Вижда себе си, прострян на операционната маса. Проблясва скалпел; разсичат го от гърлото до слабините; той вижда всичко, но не чувства болка. Над него се навежда хирург с брада, смръщен. „Какви са тия работи? — ръмжи хирургът. Побутва жлъчката. — Това какво е? — Отрязва я, захвърля я настрана. Побутва сърцето. — Това какво е?“
— Дъщеря ви сама ли се справя във фермата? — пита го Изаакс.
— Има един мъж, който понякога й помага. Пьетрус. Африканец.
И той разказва за Пьетрус, солиден, доверен, с две съпруги и скромни амбиции.
Не е толкова гладен, колкото смяташе. Разговорът замира, но някак си всички се справят с яденето, Дезире се извинява, отива да си учи уроците. Госпожи Изаакс раздига масата.
— Трябва да си вървя — казва той, — утре ще тръгвам рано.
— Чакайте, останете още малко — казва Изаакс.
Двамата са сами. Вече не може да извърта.
— За Мелани — казва той.
— Да?
— Още една дума, и свършвам. Смятам, че нещата между двама ни биха се развили по друг начин, въпреки разликата във възрастта. Но има нещо, което не успях да дам, нещо… — той търси думата — лирично. Липсва ми лиричната струйка. Прекалено добре контролирам любовта си. Дори когато изгарям, не пея, ако разбирате какво искам да кажа. За което съжалявам. Съжалявам, че дъщеря ви трябваше да преживее това заради мен. Имате чудесно семейство. Извинявайте за мъката, която съм причинил на вас и на госпожа Изаакс. Моля ви за прошка.
„Чудесно“ е грешна дума. Трябваше да каже „образцово“.
— Тъй — казва Изаакс. — Най-сетне се извинихте. Питах се кога ще го сторите. — Той размисля. Останал е прав; сега започва да крачи нагоре-надолу. — Съжалявате. Липсвала ви лиричната струйка. Ако я имахте, нямаше да стигнем дотук. Но си казвам — всички съжаляваме, когато ни хванат. След това съжаляваме още повече. Въпросът не е дали съжаляваме. Въпросът е каква поука сме си извадили. Въпросът е какво ще правим сега, когато съжаляваме?
Той понечва да отговори, но Изаакс вдига ръка.
— Мога ли да произнеса пред вас името Божие? Да не би да сте от хората, които се дразнят от името Божие? Въпросът е какво иска Бог от вас, освен разкаянието ви? Имате ли изобщо представа, господин Лаури?