Макар объркан от криволиците на мисълта на господин Изаакс, той се опитва да подбира думите си грижливо:
— При нормални обстоятелства бих казал, че след известна възраст човек е твърде стар, за да си вади поуки. А само да бъде наказван. Но може би това не е истина, поне невинаги. Чакам да видя. Що се отнася до Бог, не съм вярващ, тъй че ще трябва да преведа това, което вие наричате Бог и Божии желания, на собствения си език. Според своето тълкуване съм наказан за това, което стана между мен и дъщеря ви. Потопен съм в безчестие и няма да ми бъде лесно да преодолея това състояние. То не е наказание, което съм отказал. Не протестирам срещу него. Напротив, изживявам го всеки ден, опитвайки се да приема безчестието като свое съществуване. Дали ще е доволен Бог, как смятате, ако живея в безкрайно безчестие?
— Не знам, господин Лаури. При нормални обстоятелства бих ви казал: не отправяйте въпросите си към мен, отправете ги към Бога. Бог трябва да намери собствен начин да ви отговори. Защо смятате, че сте тук, господин Лаури?
Той мълчи.
— Ще ви кажа. Минавали сте през Джордж и сте се досетили, че семейството на студентката ви е от Джордж, и сте си рекли: „Защо не?“ Не сте го планирали предварително и въпреки това сега се намирате в дома ни. Това сигурно ви изненадва. Прав ли съм?
— Не съвсем. Не ви казах истината. Не просто минавах през Джордж. Дойдох в Джордж по една-единствена причина: да разговарям с вас. От известно време го обмислям.
— Да, дошли сте да разговаряте с мен, казвате, но защо с мен? С мен лесно се говори, прекалено лесно. Всички ученици в моето училище знаят това. От Изаакс лесно можеш да се отървеш — това казват те. — Той отново се усмихва със същата крива усмивчица, както преди. — Тъй че — с кого точно възнамерявахте да говорите?
Сега той е сигурен: не харесва този човек, не харесва номерата му.
Става, препъва се през празната столова и надолу по коридора. Иззад полупритворената врата дочува тихи гласове. Блъска вратата и я отваря. Седнали на леглото, Дезире и майка й намотават някаква прежда. Смаяни, че го виждат, те млъкват.
Извънредно церемониално той коленичи и докосва пода с чело.
Дали им е достатъчно? Ще ги задоволи ли? И ако не, какво още ще искат?
Той вдига глава. Двете стоят, без да помръднат. Той среща погледа на майката, след това — на дъщерята, и отново го облива вълна, вълната на желанието.
Изправя се малко по-сковано, отколкото би желал.
— Лека нощ. Благодаря за любезността. Благодаря за вечерята.
В единайсет вечерта телефонът в стаята му иззвънява. Изаакс.
— Обаждам се да ви пожелая сила за в бъдеще. — Мълчание. — Има един въпрос, до който така и не стигнах, господин Лаури. Нали не се надявате, че ние ще се намесим във ваша полза пред университета?
— Да се намесите ли?
— Да. Например, за да ви възстановят.
— И през ум не ми е минавало. Приключил съм с университета.
— Защото пътят, по който сте поели, ви е предначертан от Бога. Не сме достойни да се намесваме.
— Разбрано.
Двайсета глава
Той се връща в Кейптаун по Н2. Отсъствал е по-малко от три месеца, но в това време паянтовите кварталчета са успели да се разраснат до отвъд шосето и на изток от летището. Многобройните коли забавят ход, защото на магистралата едно дете гони с пръчка заблудила се крава. Няма прошка, мисли си той, селото настъпва към града. Скоро отново ще видим добитък по „Рондебоск“, скоро историята ще опише пълен кръг.
И тъй, отново си е вкъщи. Но няма чувството, че се завръща у дома. Не може да си представи как отново ще заживее в сградата на „Торънс роуд“, в сянката на университета, как ще се измъква тайно като престъпник, избягвайки срещи с бившите колеги. Ще се наложи да продаде къщата и да се премести в апартамент в някой по-евтин квартал.
Финансово е разорен. Откак е напуснал, не с платил ни една сметка. Живее на кредит; всяка минута кредитът може да се изчерпа.
Краят на скитанията му. Какво идва след края на скитанията? Представя си как белокос, прегърбен, влачи крака към ъгловия магазин, за да си купи половинка мляко и половинка хляб; вижда се как се взира с празен поглед в бюрото в стая, пълна с пожълтяващи вестници, и чака да мине следобедът, за да си приготви вечерята и да си легне. Живот на пенсиониран учен, без надежда, без перспективи — готов ли е да се съгласи с това?