Да. Първо във фермата на Луси, а сега и тук проектът просто не може да го заплени истински. Замисълът е сбъркан, не идва от сърцето. Жена, която се оплаква на звездите, че шпиониращата прислуга заставя нея и любимия й да се отдават на желанието си в килера — кой се интересува от това? Той може да сложи подходящите слова в устата на Байрон, но тази Тереза, която историята му е завещала, млада, жадна, капризна, раздразнителна, не подхожда на музиката, за която той мечтае, музика, чиито хармонии, страстно-горестни, макар и подплатени с известна ирония, непрекъснато звучи в душата му.
Опитва нови идеи. Като захвърля изписаните наръчи от нотни листове, като изоставя устатата, знойна младоженка на нейния запленен английски милорд, той се опитва да изобрази Тереза на средна възраст. Новата Тереза е закръглена вдовичка, която живее във вилата със стария си баща, върти домакинството, затяга семейната кесия, строява слугите и не им позволява да крадат от захарта. В новата версия Байрон отдавна е мъртъв; единствената останала претенция на Тереза към безсмъртие и утехата на самотните й нощи е сандъчето с писма и спомени, което тя държи под леглото си и нарича „своето relique“ — след смъртта й праплеменничките й ще отворят това сандъче и ще го разглеждат със страхопочитание.
Такава ли е героинята, която е търсил през цялото време? Нима една по-стара Тереза ще превземе сърцето му такова, каквото е неговото сърце сега?
Времето не се е отнесло милостиво с Тереза. С тежкия си бюст и яко тяло, с късите си крачета тя прилича по-скоро на селянка, contadina, отколкото на аристократка. Лицето, което някога Байрон е обожавал, сега е истерично; лете я връхлитат астматични пристъпи, които я карат да се бори за въздух.
В писмата, които й пише, Байрон я нарича „Приятелко“, след това „Любов моя“, след това „Моя вечна любов“. Но съществуват и съперници на тези писма, писма, до които тя не може да се добере, за да ги изгори. В тези писма, адресирани до английските му приятели, Байрон лекомислено я причислява към италианските си завоевания, поднася се със съпруга й, намеква, че е спал с жени от нейната среда. В годините след смъртта на Байрон приятелите му са написали многобройни мемоари въз основа на тези писма. Според тях, след като е отнел младата Тереза от съпруга й, Байрон много скоро се е отегчил от нея; сторила му се е празноглава; останал е с нея единствено от чувство за дълг; именно, за да се отърве от нея, се е отправил към Гърция и към смъртта си.
Злословията им я нараняват до кръв. Годините, прекарани с Байрон, са най-благодатните в живота й. Любовта на Байрон е единственото, което я отличава от останалите. Без него тя е нищо: застаряваща жена без перспективи, доизживяваща дните си в скучно провинциално градче, разменяща визити с приятелки, разтриваща болните крака на баща си, самотна в леглото.
Ще открие ли той в сърцето си любов към тази проста, обикновена жена? Ще успее ли да я обикне достатъчно, за да напише за нея музика? Ако не е в състояние, какво му остава?
Връща се към сцената, която трябва да бъде въвеждаща. Отминава поредният зноен ден. Тереза е застанала до прозореца на втория етаж в бащиния си дом, загледана към блатата и редките борчета на Романя, към слънцето, блещукащо във вълните на Адриатика. Краят на един прелюд; застой; тя поема дъх. Mio Byron, запява и гласът й вибрира от печал. Отговаря й самотен кларнет, замира, замлъква. Mio Byron, зове тя отново, по-високо.
Къде е той, нейният Байрон? Загубен — това е отговорът. Байрон се скита сред сенките. Загубена е и тя, онази Тереза, която е обичал, деветнайсетгодишната девойка със златисти къдрици, отдала се с такава радост на властния англичанин, галеща челото му, отпуснато върху голата й гръд, англичанинът, дишащ равно, задрямал след силната си страст.
Mio Byron, изпява тя за трети път, и отнякъде, от дълбините на подземния свят й отвръща глас, треперещ и безплътен, призрачен глас, гласът на Байрон „Где си ти?“, пее той; и след това изрича дума, които тя не желае да чува: „secca“, сух. Пресъхнал е, всъдесъщият извор.
Тъй слаб, тъй колеблив е гласът на Байрон, че Тереза трябва отново да изпее своя зов към него, за да му помогне да поеме дъх след дъх и така да го върне към живота: той е детето й, момчето й. „Тук съм пее тя, подкрепя го, не му позволява да потъне. — Аз съм твоят извор. Помниш ли как ходехме заедно при извора на Арка? Заедно, ти и аз. Аз бях твоята Лаура. Помниш ли?“