Ето така трябва да върви оттук нататък: Тереза дава гласа си на своя любим и той, мъжът от разграбения дом, дава гласа си на Тереза. Куцият води сакатия, защото няма помощ отникъде.
Работейки колкото е възможно по-бързо, държейки се здраво за Тереза, той се опитва да нахвърли първите страници на либретото. Запиши думите на хартия, казва си. Щом го направиш, работата ще потръгне. После ще имаш време да потърсиш сред старите майстори, Глук например, ще заимстваш мелодии, а може би — кой знае? И идеи.
Но постепенно, както е започнал да запълва дните си с Тереза и мъртвия Байрон, му става ясно, че няма да е достатъчно да щипне мелодии оттук-оттам, че двамата му герои изискват собствена музика. И за негово смайване музиката започва да приижда на приливи и отливи. Понякога контурите на фразата се очертават пред него, преди да помисли какви точно ще бъдат думите; понякога думите налагат каденцата; понякога сянката на мелодията, след като е пърхала наоколо дни наред, без да може да се чуе, се разгръща пред него и, слава Богу, му се появява. Нещо повече, развитието на действието налага самостоятелни модулации и транспониране, които, дори музикалната му дарба да се окаже недостатъчна, за да ги постигне, остават в кръвта му.
Сяда на пианото, за да съедини и оформи първите нотни редове. Но в звука на пианото има нещо, което му пречи: прекалено оформен, прекалено осезаем, прекалено силен. От таванчето, от една щайга, пълна със стари книги и играчки на Луси, той измъква странно малко седемструнно банджо, което й е купил на улиците на КваМашу, когато е била дете. С помощта на банджото започва да нотира музиката, която Тереза ту печална, ту гневна, ще пее на мъртвия си любим и на която тихият глас на Байрон ще откликва от страната на сенките.
Колкото по-неотлъчно следва той графинята в нейния подземен свят, пеейки думите й вместо нея, тананикайки си мотивите й, толкова по-неотделимо от нея става, за негова изненада, глупавичкото дрънкане на детското банджо. Той без мъка се отказва от сочните арии, които е мечтал да й даде; оттам има само крачка, докато постави инструмента в ръцете й. Вместо да крачи по сцената, сега Тереза седи, взряна в блатата към портите на ада, залюляла мандолината, която озвучава лиричните й мечтания; отстрани дискретно трио (чело, флейта, фагот) в старинни кюлоти запълва антрактите или пестеливо коментира станзите.
Седнал на бюрото си, с изглед към обраслата градина, той се удивлява на уроците на малкото банджо. Преди шест месеца беше смятал, че собствената му призрачна роля в „Байрон в Италия“ ще бъда някъде между тази на Тереза и тази на Байрон, между жаждата да продължи лятото на страстното тяло и нежелания зов на дългия сън на забравата. Не е бил прав: привлича го в крайна сметка не еротичното, не елегичното, а комичното. В операта той няма да е нито Тереза, нито Байрон, нито дори някаква смесица от двамата: той ще бъде в самата музика, в равния, тенекиен звън на струните на банджото, в гласа, който се стреми да се изтръгне от смешния инструмент, но бива непрекъснато връщан обратно, подобно на риба, уловена на въдицата.
Значи това е изкуството, мисли си той, значи така действа изкуството. Колко странно! Колко обайващо!
Прекарва цели дни, запленен от Байрон и Тереза, поддържа се само с овесени ядки и силно кафе. Хладилникът е празен, леглото му — неоправено; листата, хвръкнали през счупения прозорец, се гонят по пода. Няма значение, мисли си той, нищо вече не е важно.
„От поетите научих любовта — пее Байрон в пресекливия си монотон, девет срички в ключ «ми», — но както открих, животът — хроматично слизане до «ла» — е нещо различно.“ „Плинк-пльонк-плюнк“ — пеят струните на банджото. „Защо, о защо говориш тъй?“ — пее Тереза в дълга укорна извивка. „Плинк-пльонк-плюнк“ — пеят струните.
Тя иска да я обичат, тая Тереза, търси безсмъртна любов, иска да я приравнят до Лаурите и Флорите на древността. Ами Байрон? Байрон ще е верен до смърт, но това е единственото му обещание. „Да бъдем свързани докрай, докато един от нас издъхне.“
„Любов моя“ — пее Тереза, докарвайки до кресчендо тлъстото едносрично английско местоимение, научено в леглото на поета. „Плинк!“ — откликват струните. Влюбена жена, заобиколена от любов; котка на покрива, виеща, сложни белтъчини, развихрили се в кръвта, разширяващи половите органи, причина за потни длани и прегракнал глас, докато душата се стреми да отнесе желанията си към небето. Именно затова са създадени Сорая и другите: да изсмучат сложните белтъчини от кръвта му, както се изсмуква змийска отрова, и да го оставят сух и с ясна мисъл. За свое нещастие, в бащиния си дом в Равена Тереза си няма никой, който да изсмуче отровата от нея. „Ела при мен, mio Byron — зове тя, — ела при мен, люби ме!“ А Байрон, прокуден от живота, блед като призрак, откликва присмехулно: „Остави ме, остави ме, остави ме на мира!“