Мелани продължава да играе Глория, ученичката-фризьорка. Натъкмена в розов кафтан над чорапогащници от златно ламе, безвкусно гримирана, с къдри, вдигнати на кок, тя се препъва по сцената на високите си токчета. Репликите й са предвидими, но тя ги произнася в умело подбрани моменти с напевния кейптаунски акцент. Общо взето е по-сигурна в себе си отпреди — всъщност много добре играе, направо е талантлива. Възможно ли е, докато го е нямало, да е пораснала, да е намерила себе си? „Което не ме убива, ме укрепва.“ Може би изпитанието е било изпитание и за нея; може би и тя е страдала и е оцеляла.
Иска му се да види знак. Ако види знак, може би ще разбере какво трябва да направи. Ако например тези нелепи дрехи пламнат върху тялото й със студен, неизгарящ огън и тя застане пред него в откровение, видимо само за него, гола и красива като в онази последна нощ в старата Лусина стая.
Туристите, между които е седнал, румени и грубовати, уютно сгушени в обилната си плът, се наслаждават на пиесата. Харесали са Мелани-Глория: кискат се на дръзките й шеги, смеят се гръмогласно, когато героите си разменят обиди и ругатни.
Макар да са му сънародници, той се чувства напълно чужд, натрапник. Но когато се смеят на репликите на Мелани, неволно изпитва прилив на гордост. „Моя!“ — би искал да им каже той, обръщайки се към тях, сякаш Мелани му е дъщеря.
Неканен, го връхлита спомен отпреди години: една жена, която той взе в колата си по Н1 край Тромпбър, двайсетинагодишна, пътуваща сама, туристка от Германия, почерняла от слънцето и прашна. Двамата отидоха чак до река Тоз, намериха хотел; той я нахрани, спа с нея. Сега си спомня нейните дълги, жилави крака; спомня си меката й коса, като пух между пръстите му.
Внезапно безшумно, бурно, сякаш сънува наяве, той потъва във водопад от образи, образи на жени, които е познавал и на двата континента, някои от които толкова далечни по време, че едва се сеща кои са. Като листа в порив на вятъра, те летят пред него, разбъркани. „Красно поле пълно с люде“: живот на стотици, омешан с неговия. Той не смее да диша, за да не прогони видението.
Какво се е случило с него, с всички тези жени, с всички тези животи? Имало ли е моменти, в които и те, или поне някои от тях, са се гмурнали внезапно в океана на спомена? Младата германка: възможно ли е точно в този момент тя да си припомня мъжа, който я взе на стоп по едно африканско шосе и прекара нощта с нея?
Обогатен — вестниците се гаврят с тази дума. Вярно, че звучи глупаво, като се имат предвид обстоятелствата, но сега, в този момент, той би се подписал под нея. Мелани, девойката край река Тоз; Розалинд, Бев Шо, Сорая — те всички и много други го обогатиха, дори най-незначителните от тях, дори провалите. Като цвете, разцъфтяващо в гърдите му, сърцето му прелива от благодарност.
Откъде се появяват подобни моменти? Те са несъмнено хипнотични, но какво обяснява това? Ако го насочват, кои богове го насочват?
Пиесата продължава. Стигнали са момента, в който Мелани заплита метлата в електрическите жици. Магнезиева светкавица — и сцената потъва в мрак, „Jesus Christ, jou dom meid!“ — изпищява фризьорът.
Между него и Мелани има двайсет реда, но той се надява, че в момента, през пространството, тя може да го долови, да долови мислите му.
Нещо го перва по главата и го връща към действителността. След минутка още нещо прелита и улучва седалката пред него: топче смачкана хартия. Трето го улучва по врата. Няма съмнение, целят го.
От него се очаква да се извърне с яростен поглед. От него се очаква да изреве: „Кой направи това?“ Или пък да гледа право пред себе си и да се преструва, че не забелязва.
Четвърто топче го удря по рамото и отскача във въздуха. Мъжът до него му хвърля крадешком учуден поглед.
На сцената действието е напреднало. Сидни фризьорът разкъсва фаталния плик и чете на глас ултиматума на хазяина. Ако до края на месеца не платят натрупания наем, „Глобус“ ще бъде затворен. „Какво ще правим сега?“ — стене Мириам, която мие косите на клиентите.
— С-с-с — дочува се съскане зад него, толкова тихо, че да не стигне до първите редове. — С-с-с.
Той се обръща и едно топче го улучва по сляпото око. Опрян на задната стена е Райън, гаджето с обицата на ухото и козята брадичка. Погледите им се срещат.
— Професор Лаури — шепне Райън високо. Макар поведението му да е недопустимо, той се чувства напълно свободно. На устните му играе усмивчица.