Някои неща са се променили. Телена ограда, издигната не особено сръчно, сега бележи границата между имуществото на Луси и това на Пьетрус. В Пьетрусовия парцел пасат две кльощави юници. Пьетрусовата къща се е материализирала. Сива и безлична, тя се издига източно от старите селскостопански постройки; сутрин сигурно хвърля дълга сянка.
Луси му отваря, облечена в безформена дреха, която може да бъде и нощница. Изчезнал е някогашният й свеж, здрав вид. Лицето й е сивкаво, не си е мила косата. Отвръща на прегръдката му без топлота.
— Влизай. Тъкмо правех чая.
Сядат заедно на кухненската маса. Тя налива чая, побутва към него пакетче шоколадови курабийки.
— Разкажи ми за предложението от Дърбан.
— Остави сега предложението. Дойдох, защото се тревожа за теб. Добре ли си?
— Бременна съм.
— Какво си?
— Бременна съм.
— От кого? От онзи ден?
— От онзи ден.
— Не разбирам. Смятах, че сте се погрижили, ти и твоята докторка.
— Не.
— Какво значи това „не“? Че не си взела мерки?
— Взех мерки. Взех всички разумни мерки, с изключение на онази, за която намекваш. Но нямам намерение да правя аборт. То е нещо, което не съм готова да изживея отново.
— Нямах представа, че разсъждаваш така. Никога не си ми казвала, че си против абортите. Пък и защо трябва да се стига до аборт! Смятах, че вземаш оврал!
— Случилото се няма нищо общо с това, дали съм против абортите. И никога не съм твърдяла, че вземам оврал.
— Можеше да ми кажеш по-рано. Защо си крила от мен?
— Защото не бих могла да издържа едно твое поредно избухване. Давид, не мога да живея живота си според това, дали харесваш какво правя, или не. Вече не мога така. Ти смяташ, че всичко, което върша, е част от историята на живота ти. Ти си главният герой, аз съм второстепенна героиня, която се появява едва в средата на пиесата. Представи си точно обратното на твоето схващане, хората не се делят на важни и маловажни. Аз не съм маловажна. Имам си собствен живот, точно толкова важен за мен, колкото твоят — за теб и за своя живот аз вземам решенията.
Избухване? Това не е ли също избухване?
— Достатъчно, Луси — казва той, като се пресяга през масата и взема ръката й. — Искаш да ми кажеш, че ще имаш дете, така ли?
— Да.
— Дете от онези мъже?
— Да.
— Защо?
— Защо ли? Аз съм жена, Давид. Да не смяташ, че мразя децата? Трябва ли да се опълча срещу едно дете само заради баща му?
— Има такива случаи. Кога очакваш?
— Май. Краят на май.
— И си твърдо решена?
— Да.
— Прекрасно. Признавам си, че ми идва като шок, но ще те подкрепям, каквото и да решиш. Изобщо не се съмнявай в това. Сега ще се поразходя. По-късно можем да поговорим отново.
Защо да не могат да говорят сега? Защото е потресен. Защото има опасност и той да избухне.
Не била готова да изживее всичко това отново. Значи вече е правила аборт. Никога не би му дошло наум. Кога ли може да е станало? Още докато живееше у дома? Знаела ли е Розалинд, без да му каже?
Бандата на тримата. Трима бащи в едно цяло. Изнасилвачи, не крадци, така ги нарече Луси, изнасилвачи, които се правят на данъчни, скитат по околността, нападат жени, отдават се на насилническите си удоволствия. Не, Луси греши. Те не изнасилват, те заплождат. Тласка ги не желанието за удоволствие, тласка ги повикът на тестисите — торбички, издути от семе, което копнее да оплоди. И след това — ето на: детето! Вече говори за него като за детеТО, макар то да е само червейче в утробата на дъщеря му. Що за дете ще създаде подобно семе, семе, изстреляно в жената не от любов, а от омраза, смесено хаотично, предназначено да я омърси, да я дамгоса, като кучешка пикня.
Баща, който не е бил достатъчно разумен да създаде син: така ли ще свърши всичко, така ли ще се затрие коренът му, като вода, попиваща в земята? Кой да предположи такова нещо! Ден като всеки друг ден, ясни небеса, меко слънце и изведнъж всичко се променя, променя се напълно!
Облегнат на външната стена на кухнята, скрил лице в длани, той се задъхва, докато накрая се разридава.
Настанява се в старата стая на Луси, в която тя не се е върнала. През останалата част от следобеда я избягва, страхува се да не каже нещо необмислено.