Тя свива рамене.
— Това ли е въпросът, Давид? — пита го тихо.
— Не знам. Вече не знам кой е въпросът. Сякаш завеса дели Лусиното поколение и моето. Дори не съм забелязал кога се е спуснала.
Двамата мълчат дълго.
— Както и да е — продължава той, — не мога да остана при Луси, така че търся стая. Ако случайно чуеш за нещо в Греъмстаун, кажи ми. Дойдох главно да ти кажа, че съм на твое разположение за помощ в клиниката.
— Добре — казва Бев Шо.
От приятел на Бев Шо той купува половинтонен пикап, за който плаща с чек за 1000 ранда и с друг за 7000 ранда, който ще бъде осребрен в края на месеца.
— За какво възнамеряваш да го използваш? — пита мъжът.
— Животни. Кучета.
— Ще ти е нужно да сложиш прегради отзад, за да не бягат. Познавам един, който може да ти монтира прегради.
— Моите кучета не скачат.
Според документите камиончето е дванайсетгодишно, но двигателят работи без засечка. А пък и, казва си той, няма да му е нужен вечно. Нищо не трае вечно.
Чрез обявите в „Крокътс мейл“ си наема стая в къща близо до болницата. Представя се като Лаури, плаща в аванс наема за един месец, казва на хазяйката си, че е дошъл в Греъмстаун на амбулаторно лечение. Не казва от какво се лекува, но знае, че според нея е рак.
Харчи пари с шепи. Няма значение.
В един туристически магазин купува бързовар, малка газова печка и алуминиева тенджера. Докато ги носи към стаята си, среща на стълбите хазяйката си.
— Ние не позволяваме да се готви в стаите, господин Лаури. За да не стане пожар, разбирате ли?
Стаята е тъмна, задушна, претрупана с мебели, дюшекът е на бучки. Но той ще свикне, както свикна с други неща.
Има още един наемател, пенсиониран учител. Разменят си поздрави на закуска, но иначе не разговарят. След закуска той отива в клиниката и прекарва деня там — всеки ден, включително неделите.
Клиниката става негов дом много повече от пансиона. Той си създава гнезденце в празното помещение зад сградата, слага маса и старо кресло, което семейство Шо му е дало, и плажен чадър, да го пази от най-горещото слънце. Занася там газовата печка, за да си прави чай или да си стопли някоя консерва: спагети и кюфтета, месо с лук. Два пъти на ден храни животните; чисти клетките им и понякога разговаря с тях; иначе чете или дреме, или, останал сам, съчинява на Лусиното банджо музиката, която ще даде на Тереза Гичоли.
Докато се роди детето, такъв ще бъде животът му.
Една сутрин вдига поглед и вижда личицата на три момченца, които го гледат над бетонната стена. Той се надига от мястото си: кучетата се разлайват, момчетата скачат долу и се разпиляват, като крещят от възбуда. Има какво да разправят у дома: луд дедик седи между кучета и си пее.
Наистина луд. Как изобщо би могъл да им обясни — на тях, на родителите им, на селото — какво са сторили Тереза и любимият й, за да заслужат възкресението си в този свят?
Двайсет и четвърта глава
Тереза стои на прозореца на спалнята си в бялата си нощница. Очите й са затворени. Дълбока нощ е: тя диша равно, поемайки шумоленето на вятъра, квакането на жабите.
— Che vuol dir — пее тя. — Che vuol dir questa solitudine immensa? Ed io — пее тя — che sono?9
Мълчание. Solitudine immensa не отговаря. Дори триото музиканти в ъгъла се спотайват като съсели.
„Ела — шепне тя, — ела при мен, умолявам те, Байроне мой“ — и разтваря обятия широко, прегръщайки мрака, приемайки онова, което мракът ще й донесе.
Тя иска от него да долети с вятъра, да се увие около нея, да зарови лицето си в трапчинката между гърдите й. Или пък да пристигне в зори, да се появи на хоризонта като слънчев бог, озарявайки я с топлината си. Иска го обратно, както и да дойде.
Седнал край масичката си сред кучкарниците, той се вслушва в печалните фиоритури в молбата на изправената пред мрака Тереза. Лош момент от месеца, Тереза кърви, не е мигнала, изтерзана е от желание. Иска да бъде спасена — от болката, от летния пек, от Вила Гамба, от бащината злоба, от всичко.
Вдига оставената на стола мандолина. Гушка я като дете и се връща към прозореца. „Дрън-дзън“ — пее мандолината в ръцете й, тихичко, за да не събуди баща й. „Дрън-дзън“ — кряка банджото в унилия двор в Африка.
„Само хоби, занимание“, беше казал той на Розалинд. Лъжа. Операта не му е хоби, вече не му е хоби. Тя поглъща дните и нощите му.
9
Какво ще рече тази неизмерна самота? Аз какво съм? (ит.). Стиховете са от големия италиански поет Джакомо Леопарди (1798–1837). — Б.пр.