Докарва я до нейния блок.
— Благодаря — казва тя, отваряйки вратата.
— Няма ли да ме поканиш да вляза?
— Мисля, че съквартирантката ми си е у дома.
— А тази вечер?
— Тази вечер имам репетиция.
— В такъв случай кога ще те видя пак?
Тя не отговаря, благодари отново и се измъква.
В сряда тя идва на лекции и сяда на обичайното си място. Все още не са приключили с Уърдсуърд, работят върху глава шеста от „Прелюдии“; алпийското пътуване на поета.
Той чете на глас:
— Тъй. Величествената бяла планина, Монблан, разочарова. Защо? Нека да се спрем върху необичайната употреба на глагола „узурпирам“. Някой да е проверил значението в речника?
Тишина.
— Ако бяхте отворили речника, щяхте да видите, че едно от значенията на „узурпирам“ е „натрапвам се, посягам“. „Узурпирам“, превземам напълно, насилствено. Облаците се разнесоха, казва ни Уърдсуърд, откривайки върха, и ни е тъжно да го видим. Странна реакция за човек, потеглил да зърне Алпите. Защо тая тъга? Защото, казва ни поетът, виждаме бездушна природа, незначителен образ върху нашата ретина, узурпирал живата ни мисъл. А каква е живата ни мисъл?
Пак тишина. Самият въздух, в който той говори, тежи безжизнен, като саван. Човек, взрян в планина — защо толкова да го усложняваме, иска им се да проплачат. И какво да им отговори той? Какво беше казал на Мелани в онази първа вечер? Че без искрата на откровението няма нищо. Къде е искрата на откровението в тази класна стая?
Той хвърля бърз поглед към Мелани. Главата й е приведена, тя е погълната от текста; поне така изглежда.
— Същата дума „узурпирам“ намираме и няколко строфи по-долу. „Узурпация“ е една от важните теми в алпийската серия на поета. Великите архетипове на мисълта, чистите идеи, биват узурпирани от обикновени чувствени образи. От друга страна, хората не могат да живеят живота си единствено в царството на чистите идеи, излюпили се от чувственото всекидневие. Въпросът не е как да запазим въображението си чисто, да го защитим от попълзновенията на всекидневието. Въпросът трябва да бъде: в състояние ли сме да намерим начин двете да съществуват редом?
Прочетете строфа 599. Уърдсуърд пише за границите на себепознанието. Това е тема, по която сме разсъждавали и преди. Когато сензорните органи изчерпят възможностите си, светлината им помръква. Но в момента, в който издъхват, същата тази светлина лумва за последен път като пламък на свещ и ни позволява да зърнем невидимото. Този пасаж е труден; може би дори влиза в противоречие със строфата за Монблан. Въпреки това Уърдсуърд сякаш напипва пътя към постигане на равновесието: не чистата идея, увенчана в облаци, нито визуалният образ, прогорен върху ретината, който ни обладава и разочарова с делничната си яснота, но чувственият образ, мигновение, начин да пробуди и съживи идеята, заровена дълбоко в почвата на паметта.
Той спира. Откровено неразбиране. Прекалено далеч е стигнал и прекалено бързо. Как да ги доближи до себе си? Как да я доближи?
— Чувството е подобно на влюбването — подема той. — Ако сте сляп, едва ли бихте се влюбили така. Но наистина ли искате да видите любимата в студената прозрачност на визуалния апарат? Може би ще ви бъде по-полезно да метнете було върху взора, за да я запазите жива в нейната богоподобна, прастара форма.
Обяснението няма нищо общо с Уърдсуърд, но поне ги събужда. „Архетип ли? — си казват те. — Богоподобна? Какви ги дрънка? Какво знае тоя дедик за любовта?“
Проблясва спомен: моментът на пода, когато й вдигна пуловера и откри твърдите, съвършени малки гърди. За първи път тя вдига глава: погледите им се срещат и за секунда тя прозира всичко. Притеснена свежда очи.
— Уърдсуърд пише за Алпите — започва отново той. — В нашата страна Алпи няма, но имаме Дракенсберг, и в по-малък мащаб — Равната планина, която изкачваме, вдъхновени от поетите, с надежда да постигнем онова откровение, онзи уърдсуърдовски момент, за който сме чували всички. — Сега той говори заради говоренето, манкира. — Но моменти като този не се изживяват, ако взорът ни не е обърнат към великите архетипове на въображението, които носим в себе си.
Хайде стига! Повръща му се от звука на собствения му глас, съжалява и нея, че й се налага да слуша тези замаскирани излияния. Разпуска класа, остава на мястото си с надеждата, че може да размени някоя дума с нея. Но тя му се изплъзва в тълпата.