Онова, което кучето няма да успее да проумее (ще, го проумее на куково лято! — мисли си той), онова, което кучешкият му нос няма да му каже, е как става така, че влизаш сякаш в нормална стая, а повече не излизаш. Нещо се случва в тази стая, нещо, което не бива да се споменава: в нея душата бива изтръгвана от тялото; известно време виси във въздуха, като се гърчи и извива; след това бива всмукана и изчезва. Кучето няма да успее да разбере, че стаята не е стая, а дупка, през която напускаш съществуването си.
„Все по-трудно става“ — беше казала веднъж Бев Шо. По-трудно, но и по-лесно. Човек свиква със затрудненията; престава да се изненадва, че онова, което е било трудно, може да стане още по-трудно. Ако пожелае, той може да подари на младото куче още една седмица. Но ще дойде моментът, неизбежният момент, в който ще трябва да го доведе при Бев Шо в нейната операционна (може би ще й го донесе на ръце, може би това ще направи за него) и ще го гали, и ще отметне козината, така че иглата да намери вената, и ще му шепне, и ще го подкрепя в момента, когато неразбиращо, то ще опъне крака; и след това, когато душата му излезе, ще го сгъне и прибере в чувала и на следващия ден ще откара чувала към пламъците и ще се погрижи да е изгорено, напълно изгорено. Той ще направи всичко това за кучето, когато му дойде времето. Направеното ще бъде съвсем незначително; повече от незначително: нищо.
Той минава през операционната.
— Това ли беше последното? — пита Бев Шо.
— Още едно.
Той отваря вратата на клетката.
— Хайде — казва, навежда се, отваря обятия. Кучето върти обезобразеното си задниче, души лицето му, лиже го по бузите, устните, ушите. Той не прави нищо, за да го спре.
— Хайде.
Понесъл го на ръце като агне, той отново влиза в операционната.
— Мислех, че ще го оставиш още една седмица — казва Бев Шо. — Отказваш ли се от него?
— Да, отказвам се от него.