Само преди седмица тя беше просто хубавичко личице в класа. Сега е присъствие в живота му, животрептящо присъствие.
Залата на студентския съюз тъне в мрак. Той незабелязано сяда отзад. Като се изключи плешивият мъж в униформа на пазач няколко реда пред него, той е единственият зрител.
„Залез в Салон «Глобус»“ се казва пиесата, която репетират: комедия за новата ситуация в Южноафриканската република. Действието се развива във фризьорски салон в Хилброу, Йоханесбург. На сцената фризьорът, очевадно педераст, обслужва двама клиенти — един чернокож и един бял. Тримата се будалкат, шегуват се, обиждат се. Водещият принцип изглежда е катарзисът: всички закоравели стари предразсъдъци, изнесени на светло, пречистени от бурен смях.
На сцената се появява четвъртата фигура, девойка с обувки на висока платформа, с коса като водопад от къдри. „Сядай, миличка, ще ти обърна внимание след секундичка — й казва фризьорът. — Дойдох за мястото — отговаря тя, — нали сте пуснали обява за работа?“ Акцентът й е подчертано каапс, кейптаунски — това е Мелани. „Ами, грабвай метлата, че да има полза от теб“ — реагира фризьорът.
Тя взема метлата и се тътри между декорите, бутайки я пред себе си. Метлата се оплита в електрическа жица. Според пиесата трябва да стане късо съединение, последвано от писъци и търчане по сцената, но нещо не е наред със синхронизацията. На сцената с широки крачки се качва режисьорката, следвана от младеж с черно кожено яке, който започва да бърника контакта.
— Трябва да играете по-живо — казва режисьорката. — Постарайте се да постигнете атмосферата на Братя Маркс. — Тя се обръща към Мелани: — Ясно ли е?
Мелани кима.
Пазачът пред него става и с тежка въздишка излиза от залата. И той би трябвало да си тръгне. Непристойна работа, да седи в тъмното и да шпионира девойката (неволно му хрумва думата „сладострастник“). Но нали всички старци, на които скоро ще се уподоби, нали всички скитници и бездомници с мръсни шлифери, изкуствени ченета и космати уши, нали всички те някога са били Божии чада с гъвкаво тяло и ясен поглед? Можем ли да ги виним, че се държат със зъби и нокти за мястото си на сладкото пиршество на сетивата?
На сцената репетицията започва отново. Мелани тика метлата пред себе си. Гръм, светкавица, ужасени писъци. „Не съм крива аз — квичи Мелани. — Що бе, Боже, все на мен всичко да ми се пише?“
Той става безшумно и като пазача се насочва към тъмнината отвън.
На другия ден в четири следобед той е в апартамента й. Тя отваря вратата. Облечена е в смачкана тениска, шорти и чехли във формата на котета, които той намира за глупави и безвкусни.
Не я е предупредил; тя е толкова смаяна, че не може да се съпротивлява на натрапника, който й се нахвърля. Когато я прегръща, крайниците й се свиват като на кукла. В нежното й ушенце кънтят думи, тежки като удари.
— Не, не сега! — Тя се бори с него. — Братовчедка ми ще се върне!
Но нищо не е в състояние да го спре. Отнася я в спалнята, смъква нелепите чехли, целува стъпалата й, удивен от чувствата, които тя буди у него. Нещо свързано с призрака от сцената: перуката, поклащащото се задниче, простотията в говора. Любов странна! Но ако се съди по породения трепет на Афродита, богинята на разпенените вълни, любов несъмнена.
Тя не се съпротивлява. Само се извръща: извръща устни, очи. Оставя го да я положи на леглото и да я разсъблече; дори му помага, вдигайки ръце и след това — бедра. Потреперва от студ; като се вижда гола, плъзга се под юргана като къртица, която се заравя; обръща му гръб.
Не, не става дума за изнасилване, не точно изнасилване, но любов нежелана, нежелана от цялото й същество. Сякаш е решила да остане безжизнена, да се скрие в себе си, докато трае всичко, като зайче, около чието вратле се е сключила лисичата паст. Така че каквото и да й се прави, да става сякаш далеч от нея.
— Полин ще се върне всеки момент — казва тя, когато всичко свършва. — Моля те. Трябва да си вървиш.
Той се подчинява, но точно когато стига до колата си, изпада в такова униние, в такъв унес, че се срива зад волана, неспособен да помръдне.
Грешка, страшна грешка. Защото няма съмнение, че в този момент Мелани се опитва да се очисти от станалото, от него. Той я вижда как пълни ваната, как стъпва във водата със затворени очи, като сомнамбул. И той би искал да се пъхне във вана.