Да, в началото беше много добра с мен. Признавам й го. Беше също като тебе, майче, после й омръзна и започна да чете по цял ден. Когато се връщах смъртно уморен за чая, на масата нямаше нищо — само цигари и бонбони. В началото беше много нежна, но после започна да се подиграва и казваше, че не може да ме понася. „Ето го благородния дивак!“ — викаше тя, когато влезех, и още други дълги думи, които не разбирах.
„Къде е чаят ми?“ — я запитвах аз. „Приготви си го сам!“ — отвръщаше тя. А един ден, когато си взех едно от нейните тофи2, запрати машата по мен. Казах й, че съм гладен, но тя ми отговори точно така: „Щом си гладен, долази под масата до мен и ще ти дам нещичко“. Честна дума, майче, не мога ти каза и половината от станалото, защото не ще искаш да го чуеш.
Ами, помислих аз и си представих ясно как грамадната жена предвкусва това удоволствие.
— Кажи си всичко, момчето ми — каза тя, — кажи, да ти олекне. Вижда се, че ти е дошло много.
— А с какви имена ме наричаше, майче! Косите, ми настръхваха! Никога не бях мислил, че е такава, скоро обаче го открих. Често седеше пред огъня без всякаква дреха, а когато й казвах да се облече, защото някой съсед може да почука, отвръщаше, че само си топлела средството за препитание, заради което получавала храна от благородния дивак. А после започваше така да се смее, че просто се страхувах да мръдна. Станеше ли такава, трябваше да излизам, защото иначе ме замерваше с нещо и можеше да направи пакост. Не зная къде е сега. Прибра си нещата и каза, че не искала никога да ме види отново — в канала да се удавя, пак не я засягало. Много крещеше, че ще замине за Лондон, за да опита истинския живот, и мисля, че е отишла там. Имаше четири лири, десет шилинга и три пенса в купата за сладко на кухненската полица. И те изчезнаха заедно с нея. Сега нищо не разбирам, майче, и не зная какво да правя. Бих искал да живея отново при теб, ако ме приемеш. Ще ти плащам редовно по две лири седмично за наем и ще се грижа за тебе. Не мога да живея повече така, не мога да издържам. Сигурно никога не ще напусна къщата ни след онзи ужас. Ако искаш да се върна, майче, аз ще съм много щастлив. Ще работя здравата за тебе, обещавам ти. Не ще имаш вече тревоги. Край тебе ще се оправя и ще ти се отплатя поне малко, загдето си се борила да ме отгледаш. Онзи ден чух във фабриката, че щели да ме повишават с десет шилинга. Ако ме приемеш, ще направя вноска за ново радио. Приеми ме, майче, защото, вярвай ми, много изстрадах.
А тя така го целуна, че едва не припаднах. После слязох от наблюдателния си пост.
Джим Скарфидейл, старият бозайник, наистина остана. Никога преди не се бе чувствал така щастлив, както когато старата му позволи да остане. А пък ако някой се опиташе да му каже, че е смахнат лигльо, загдето не си вземе четката и бръснача и не се махне, той се кълнеше, че няма вече никакви тревоги. И аз се опитах да му го кажа, но сигурно ме взе за по-луд и от себе си. Майка му си мислеше, че за добро се е прибрал при нея. Така мислехме и ние, но сме били много далеч, от истината. Само слепец не можеше да види, че това не беше вече Джим отпреди женитбата. Стана замислен, никому не продумваше и дори „майчето“ не можеше да изкопчи от него къде се губи всяка вечер. Лицето му затлъстя и побеля, а рядката му пепеляворуса коса толкова окапа, че след шест месеца той почти олися. Дори луничките му някак избледняха. Имаше обичай да се промъква в къщи към полунощ, все едно дали беше зиме или лете и никой никога не разбра откъде се връщаше. А пък ако някой му викнеше уж на шега: „Хей, Джим, къде си бил?“ — той се правеше, че нищо не е чул.