Трябва да бяха минали няколко години, когато през една лунна нощ в двора ни дойде едно фанте. Видях го през прозореца на спалнята. Полицаят зави зад ъгъла, а пък аз се смъкнах от прозореца, преди да ме съзре.
— Сега те спипаха — си казах аз, — гдето измъкна ламарината от оная празна къща на улица „Бъкингам“. Трябваше да мислиш повече, шашав нехранимайко (бях си глътнал езика от страх, макар, че сега не разбирам защо). И отгоре на всичко получи три шилинга и шест пенса за тях от Куки. Винаги съм ти казвал, че ще свършиш в Борстал! Ето и фантето иде да те прибере!
Когато подмина къщата ни, още си мислех, че е сбъркал номерата, и всеки миг чаках да се върне. Но не, той търсеше Скарфидейлови. А когато чух чукането на вратата им и разбрах, че този път не е дошъл за мене, изпитах най-голямото щастие в живота си. „Никога вече! — пеех си аз. — Никога вече!“ — щастлив, че се откачих. Нека си държат проклетата тенекия!
Майката на Джим изпищя още щом чу името си.
Дори от къщи можех да я чувам:
— Не е умрял и не е прегазен, нали?
После нищо повече не чух. Но след малко тя мина по двора заедно с фантето. Видях лицето й под крушката. Приличаше на издялано от гранит. Струваше ми се, че ще падне и умре само ако й прошепнеш една дума. Фантето трябваше да я води под ръка.
На сутринта всичко излезе наяве — най-голямото чудо на нашия двор. Прибирали са момчета за кражба чрез взлом, за дезертьорство, подпалване на сгради, за ругатни, пиянство, нападение над стари жени, неизплащане на издръжки, неизплащане на големи вноски за радиоапарати и перални машини, вече препродадени, за бракониерство, злоупотреба, отмъкване на чужди коли, опит за самоубийство, опит за убийство, за оскърбяване чрез действие, джебчийство, ограбване на магазини, измама, фалшифициране на монети, отлъчване от работа, побой и какви ли не още незначителни шеги. Но Джим Скарфидейл извърши нещо, за което не бях чувал дотогава, което не бе ставало поне в нашия двор.
Вършил го месеци наред. Вземал автобуса и кръстосвал града, отивал там, където никой не го познавал. Из тъмните, стари улички причаквал притаен край някоя кръчма момиченца по на десет, единадесет години, които отивали да купят за таткото по пинт бира. Бозайникът Джим се нахвърлял върху им от тъмното си скривалище до някое пусто място, изплашвал ги до смърт и започвал с тях мръсната си игра. Не мога да разбера защо го е правел, не мога и не мога, но е истина и тъкмо заради това го прибраха. Вършил го толкова често, че някой сигурно ще му е погодил капан и една черна нощ го спипали и тикнали на топло за осемнадесет месеца. Да бяхте чули какво му начете съдията! Обзалагам се, че клетият глупак не знаеше накъде да гледа, макар че и някои съдии, според мене, са вършили същото, ако не дори и по-лошо.
— Трябва да ти отнемем свободата. Не само за доброто на малките момичета, но и за твое добро. Хората трябва да бъдат предпазени от такива като тебе, мръсна измет!
След това вече никога не го видяхме в нашия двор, защото, докато да го пуснат, майка му нае къща и намери нова работа в Дерби, за да се заселят там, където никой не ги познаваше. Така мисля аз. Доколкото си спомням, Джим беше единственият момък от нашия двор, за когото писаха нашироко всички вестници. Никой не бе предполагал, че той може да се прочуе така, но аз считам, че е празна работа да се прочуе човек с такова нещо.
Ето защо мисля, че никой не бива да се държи за полата на майка си толкова дълго, колкото Джим, защото и той може да тръгне по неговия път. И затова в училище все гледам онзи атлас под чина си, вместо да решавам задачи (нагоре през Дербишаир за Манчестър, после още по-нагоре до Глазгоу през Единбург и пак надолу до Лондон, за да зърна по пътя си мама и тате. Мразя да решавам задачи, особено когато си помисля, че и без тях вече мога да познавам всичките пари, които бих прибрал от всеки газомер.