Сякаш прочел мислите му, а види се не беше чак толкова трудно да се досети какви ли могат да бъдат мислите на български боил, Василий подметна. Повече като песнопение в черква:
— „Има последни, които ще бъдат първи има и първи, що ще станат последни…“
Друг път Токту не би пропуснал такива думи, такъв явен намек за непокорство. Ако още беше жив кавхан Исбул, всеки на негово място знаеше що да стори. Сега не можеше, сега Пресиян не допускаше. Пресиян закриляше и християни, и славяни. Наумил си бе нещо друго, различно от това, що бе в ума на сановниците му…
Сега боилът сякаш не чуваше. Мислеше си, размисляше на глас:
— Пак тия ромеи! Те са пратили и варягите днес! Те са ги подкокоросали: Те. Никой друг. Нали вече не дръзват явно да се опълчват срещу ни? Парен каша духа. Божем спазват примирието. Пък ни провождат ту маджари, ту сърби, ту печенеги. Сега — тия бесове.
Тогава зърна тичащото през полето момче, което викаше нещо с прегракнал глас. По облеклото личеше, че ще да е българче.
Заслуша се. И чу:
— Видях ги! Варягите! Плениха жупана.
Токту заповяда да спуснат моста. И Баян притича по него, изкачи се по каменното стълбище и се изправи пред боила.
Заразправя му запъхтян всичко, що бе видял.
Но преди той да свърши разказа си, Токту видя и препускащия към твърдината ездач. От хората на Рад беше. След него — втори, трети… Оплискаии в кръв.
И нареди отново да спуснат моста.
Веригите още дрънчаха, портата още не бе опряла отсрещния ръб на рова, когато първият конник изтрополи по нея. И го закова на място. Скочи на земята, подхвърли повода на конския врат, та притича по стъпалата на кулата към боила.
Беше Добрил, вторият по сан след жупана.
Поздравил кратко, той доложи отсечено, по войнишки:
— Плениха жупана!
Токту не успя да сдържи ругатнята си:
— Ще го пленят я! Вече знам. Като повел баби подире си!
Вестителят кипна. Потното му лице се изчерви още повече.
— Клопка! — едва свари да се овладее той. — Всеки може да падне в клопка. А жупанът — нали го знаеш? Кога е отстъпвал той? Хвърли се. Бой да се бие, сред варягите, у средината им…
И додаде ядно:
— А другото, баби ли сме, властен си да ни изпиташ!
Той целуна амулета си, окачената на врата му вкаменелост от белемнит.
— На, кълна се в Перуновата стрела!
Токту се канеше отново да го наругае, приел клетвата му за нова славянска наглост, когато дочу тихия женски глас:
— Не гълчи човека, боиле!
Обърнал се, той видя зад себе си Лола, невестата на Рад. Хубавелката българка, кръшна, но яка — ще речеш изваяна от сила и гиздосия, свалила вече пъстрата славянска премяна и облякла пак българското си рухо. Като суров бранник нахлузила лъснатата с женско усърдие колчуга над бялата риза с шевици и дългите ленени гащи, затъкнати във високите чизми, подбрала гарвановите си плитки под островърхия шлем, препасала бойния си колан с окачената на него сабя.
Токту млъкна. Край нея, чудно, винаги замлъкваше, скован от топлия й поглед, от чаровната усмивка на малката й червена уста, по-малка и по-червена от която като че ли не бе и виждал.
Лола додаде:
— Познавам го Рад. Така ще да е било. Луда глава! Все туй си преповтаряше: „Най-сетне ще премеря сили с варяги!“ И ето! — не успя да прикрие неприязънта си Токту. — Премери ги… Пък аз да се чудя и мая сега как да го отървавам…
Тя вирна глава:
— И това ми било българин! Да се чуди. Българинът не се вайка, боиле, а действува. На теб сега всички се уповават, всички са готови — само да ги поведеш!
— Ама и ти ги разправяш едни! — кипна боилът. — Накъде да ги водя?
— Къде другаде? Срещу северяните! Да отървем заробените, да отмъстим за погиналите…
Той се наежи насреща й:
— А да знаеш колко е моята рат, а? И колко — ония. Десеторно повече…
— Българинът — отвърна още по-наежено Лола — така е научен — да се бие срещу по-многоброен противник. И да побеждава… Тоя път с теб ще дойдем и ние, жените…
— Само туй ми липсва!
— Не е ли такъв и обичаят, древният български обичай? При нужда и жените се бият. А де по-голяма нужда от сега?
Токту сви вежди, стисна челюсти.
Стори му се, че стражниците наоколо бяха наострили уши да подслушат препирнята му с една жена. За такова пай дават, за сплетни и клюки.
А той беше мъж, боец, поставеник на хана.
Поставен да заповядва, не да му заповядват, и изрече бавно, както подобава, натъртено:
— Никой да не излиза от твърдината! Никой. — Ханът, нека му даде Тангра живот сто години, ме е турил тук, за да стоя тук.
При тая негова упоритост Лола се приближи. И натърти: