— Речи му — изръмжа той, — че ей оттука мога го нанижа! Да знае, не пропускам!
Не изчакал края на думите, що превеждаше знахарят, говорителят продължи:
— Обет даваме! Ще пуснем пленниците!
Боилът не чу обещанието му. Гневен, припрян, той опъна лъка докрай, готов всеки миг да отпрати стрелата в разголения врат на варяга.
Но Лола разбра.
Пленниците! Вричаха се да освободят пленниците? То значи — и Рад! Тя хвана ръката му:
— Недей! Нек чуем що искат!
Клетата! Слушала бе, тъй правели и сарацини и варяги. След набег продавали по крайморските тържища отвлечените селяци и бедняци, а за знатните откуп вземали.
Оня пред портата продължи да вика:
— Имало в градището ви лечител… Вещ… Изкусен… Него дирим…
— Какво ви е притрябвал лечител? — запита Василий с думите на боила.
— Конунгът е болен… Уж здрав… И изведнъж — просва се на земята, пъшка… Тресе го… Бълнува… Та го носим при лечителя… Изцери ли го, ще пуснем робите…
Лола не се сдържа, провикна се и тя:
— И жупана ли?
Отговорът долетя тозчас:
— Всички я! И него… Да ви се не види и плячката! Само да го дигне на нозе. И си отиваме…
Василий превеждаше бързо. А Токту въсеше вежди, сучеше гневно мустаци. Не щеше да си го признае, ала тъй си бе. Притрябвал му тоя жупан! Той сам Тангра го беше отървал от него, а Токту да го връща пак при себе си… Толкоз ли е гламав?
Добрил пошепна в ухото му:
— Коварни са тия, боиле! Така подмамиха и Медуна. Робите щели да пуснат, заграбеното щели да върнат. И ние, щуравите, повярвахме… Ала ти недей!
Ей такъв съвет очакваше боилът, дето да му отърва и рече:
— Ти им кажи! Нек ми се махат от очите! Че ще да ги запердаша с балистата. На пух и прах ще ми станат! И те, и заповедникът им… Лола се изпречи пред него:
— Потрай малко, боиле! Да разберем… Пък тогиз… Време — колкото щеш…
Неволно сви молитвено ръце:
— Лесен е отказът… А сетне?… Що ще стане с Рад?
Прибави и своята молба знахарят:
— Да чуем бе, сине! Болен човек, ще погине. Тъй’ са ме наставлявали мене: на болник да се помага!
— И на поганците ли? — сопна се Токту.
— Пред бога всинца са равни. Като кочовете на пастиря. Кюскат се с рога, та ще се изпребият. Ала той си ги милее — и едните, и другите…
После додаде:
— Лечителят най-вече! Болните са все едни и същи — страдалци…
— За теб може, за мен не… Помогнеш ли на неприятеля, ти все едно си станал предател. А за предателя — само смърт…
Василий поклати глава:
— Моите прадеди… Отколе-отколе… Тачели много божества. Едно от тях Асклепий. В ръката — тояга с усукана змия. Змията дава отрова, от която може да се умре, може и да се оздравее. Най-великият врач на земята. Изцерявал де що болежка има, чак мъртъвци възкресявал. И Плутон, разпоредникът на подземното царство, го наковладил пред Зевс, най-главния бог, дето никой вече не идвал в царството му. Ей затуй Зевс поразил Асклепия с мълния. Задето нарушил реда, установен от боговете. Задето приравнил по безсмъртие хора и богове…
Токту сгърчи устни:
— Що ми намекваш? Че и ти не се боиш от смъртта. Така ли?
— Всеки се бои, сине. И все пак по-харно е да ти е ясно поради какво умираш.
Не толкова неговите доводи, повече очите на Лола, пред чийто просещ поглед не можеше да устои. Те поусмириха гнева на боила.
И той рече:
— Да бъде! Питай!
Василий се наведе от бойницата:
— Що му е на властеля ви?
Обнадежден, викингът отдолу отвърна:
— Виждате, без оръжие сме. Малцина сме. Пуснете ни при знахаря. Ако ли не, той пък нека дойде при нас!
„Ще им се още един заложник“ помисли си боилът, когато Василий му предаде просбата им.
По-просто, много по-разумно му изглеждаше да ги прогони начаса. Кога враг дири преговори, значи той се нуждае от тях; значи нещо при него не е как се следва.
Не му бяха нужни на Токту никакви пазарлъци с татове — и злодеи. Имаше една заръка — да варди твърдината. И толкоз. Твърдината беше по-важна за хана от някой си. Отделните хора се жертвуват, за да я опазят, да опазят ханските предели…
Но тия очи! Очите, що пъдеха съня му. С такава молба. И тия устни, най-хубавите на света, що не спираха да мълвят същата жалба. И тия сякаш говорещи ръце със сплетени пръсти…
Варягът под стената отново ги прикани:
— По-бързо де, българи! Конунгът душа бере! Милост нямате ли?
Наистина човекът на носилката почваше да се гърчи. Виждаше се как устата му напразно поема въздух, как се свиват и разпускат в страдалчески усилия гърдите му.
Ясно, умираше…
Викачът сви юмрук заканително:
— Погине ли конунгът, да знаете, ще погубим всички, дето сме заробили! Замъка ви ще сринем! Камък връз камък няма да оставим!