И опита да надвика врявата на боя:
— Слушай! Я изкарай жените с децата! Извън аула!
Тя се сопна:
— Изкарай ги ти!
И процеди през зъби:
— Вдовиците се удушват… Сами… Или умират другояче…
Той разбра укора й:
— Да знаеш! Ханът ме е поставил тук. Само ханът може да ме махне. Аз съм, дето не увардих аула си. И ще да загина с него!
Нямаше време за уговорки, за увещания. И той натърти:
— Забрави ли кой е тук повелителят?
Лола мълчеше. Тъй беше — в бой думата на боила е равна по власт на ханската дума.
— Ей туй ти заповядвам — извиси Токту глас. — Връщай се!
И тя се подчини, пое с него.
Боилът я отведе при своя дом. Отвори вратата на избата и там, в дъното, при мъждукането на запалената вощеница, отмести почти неразличимата от другите каменна плоча.
— Ей го тайният излаз! И додаде твърдо:
— Туй е! Събери ги! Откарай ги!
Нямаше нужда Лола да ги подканя. Те сами ги бяха последвали — уплашени майки, обградени от плачещи деца, понесли на ръце или в цедилки на гръб пеленачетата си.
Щом жупаницата им посочи подземието, разхълцаната човешка тълпа нахлу в зиналия отвор.
И докато бегълците се намъкваха вътре, превити одве, Токту свари да й пошепне:
— Сал с геройство българинът си извоюва почест и слава… И опрощение… Вече само туй ми остава…
После довърши едва чуто:
— Щом се върнете. А ще се върнете, знам… Над гроба ми, пред каменното изваяние, забийте трийсет камъка. Толкоз врази съм проводил в отвъдния свят. Не броя новите, дето отсега ще да ми се изпречат… Стигат ми и ония…
Нямаше нужда да обяснява. Лола го знаеше. Българите са родени за господари. И на тоя, и на оня свят. Камъните над гроба, все едно черепи, показват колко роба ще му прислужват горе, когато белогривият жребец го отнесе по Млечния път при Тангра. Затова обезглавяваха неприятелите — та с кръвта да изтече и магическата им сила, да подчинят и душите им подир смъртта.
А смъртта — всъщност никой не знае какво представлява тя: край или ново преселение, нещо тъй естествено за номада. Дори когато вече е уседнал, когато е изградил аул, когато е почнал да сее и жъне.
— А ти отведи жените, ти думам! И дечурлигата! Мъжете идват и си отиват. Жените и децата да оцелеят. Та да не погине родът български!
Всички, на които се полагаше, бяха пропълзели в подземието. Последна влезе Лола. С боилска заплаха Токту изпроводи с нея и малкия коняр Баян.
И когато се тъкмеше да затисне отвора с каменната му плоча, добави:
— Заръчал съм на другите… Нек заръчам и на теб… Завариш ли ме тежко ранен, немощен — доубий ме… Тангра не милее такива…
Вярно бе. Тангра — та това е изворът на божествената благодат, източникът на жизнените сили в природата. Все едно светлина и влага, въздух и топлина. Всичко добро произлиза от него. Ала разгневи ли се, милост не чакай!
Не търпи Тангра слабите, страхливите, лишените от дързост и ловкост. От тях отвръща лик.
Токту пусна плочата, която хлопна в жлеба си. Скри тайния проход.
И се изправи.
Нямаше защо да живее повече!
На два скока той се озова на улицата. Пое отново водителството на битката. Вестоносците му се разтърчаха по бойници и заприщени улички.
Напразно — варягите надделяваха. Редиците на бранителите, оредели съвсем, се отдръпваха бавно назад. И никой вече нямаше власт да спре отстъплението.
Малцина бяха, съвсем недостатъчни…
Ех, де да беше тук и Рад! Самохвалец, ама храбрец. За пример.
Токту реши. Само то му оставаше. Твърдината беше изгубена. Поне да спасеше оцелелите след боя… Поне тях…
И той даде заповед за оттегляне. В ред. Към Малката порта в отсрещния край на крепостта.
Бойците се заизмъкваха оттам навън — един по един, по повече не можеше, толкова тесен беше проходът.
А боилът с още двамина от най-храбрите, дето нямаха какво още да губят, прикриваше тила им. Удържаше враговете, додето се увери, че се бе изскубнал от клопката и последният му човек.
Остана само той. Единствен пред излаза, единствен да възпира бесния напор.
Сякаш не усещаше умора, сякаш Тангра му бе вдъхнал силата на прославените багатури, подвизите на които възпяват гусларите по стъгдите.
Размахваше сабята. Ще помислиш, не отчаян бранник, а косач, що равно и мерно поваля напреде си откос подир откос.
Тия, дето съсичаше сега, нямаше кой да отбележи с бели камъни на могилата му. Тия нямаше да му слугуват горе, при Тангра.
Беше чел подобни думи, издялани върху каменния надпис в аула на хан Омуртага:
„Нека Тангра удостои хана да тъпче с нозе императора, докато тече Туча… И като покорява враговете си да проживее в радост и веселие сто години…“