Хайде, Перуне, помагай! Божем си закрилник на първенците: на князе, на стареи, на жупани…
Пристори ли му се? Или наистина го видя?
Огромен, сияещ, със златна брада, Перун сякаш му се мерна над лунната пътека и вдигна ръка.
Какво сочеше? Къде сочеше?
Рад Медуна тутакси разбра.
Познаваше добре тоя кът на крайбрежието. Идвали бяха често насам с връстници. Да поплуват, да половят риба. Там се хващаха на въдиците най-охранените попчета, там биеха със стрели идващите понявга към брега едри лефери. Струваше му се, че ще се оправи и със завързани очи.
И без колебание изви нататък кормилното весло.
Единственият изход!
Насочван от уверената му ръка, дракарът заобиколи издадения скалист нос и навлезе в притихналия залив на завет от засвирилия отново Сварог, от надигащите се вълни.
Подире му, досетили се, че крои нещо, се юрнаха още по-нетърпеливи викингските ладии. Стесниха дъгата край него, сближиха се, почти опряха борд о борд.
И го заринаха със стрели.
Славянските гребци приведоха още по-ниско гърбовете зад борда. Един само извика, улучен в рамото.
Ясно, ставаше все по-опасно!
Ала Рад не позволи да залегнат съвсем на пода, както им се щеше. Имаше си точен план в главата, а целта беше съвсем близка.
— Недей спира! — почти изрева с мечия си глас той. — А греби! Греби де!
Нов облак стрели избръмча край ухото му. Медуна усети остра болка в лявата ръка. Улучили го бяха, проклетниците! Без да изтърве ни стон, той изтръгна острието от раната, та го захвърли във водата.
— Греби!
Ето, достигнаха го!
Жупанът се взря в тъмната разплискаш вода. И нали погледът му беше остър като на кукумявка, нали познаваше местността отлично — не сбърка. Сбъркаше ли — това щеше да означава краят.
И чу първия трясък.
Дракарът вдясно, на не повече от десетина лакти от него, се блъсна в нещо невидимо под повърхността. Мачтата се прекърши и се стовари връз хората му ведно с тежкото платно и реята. Натрошиха се веслата от левия му борд. Изправените стрелци изпопадаха: едни сред вълните, други — върху весларите под тях.
Последва нов трясък — тоя път отляво. И още един преследвач се закова на място, спънат като заарканен кон.
И още един…
Вражите дракари, налетели върху подводните скали, се блъскаха, трошаха обшивките си, бръснеха в объркания си устрем веслата си.
Бойната хитрост на Рад Медуна бе успяла.
Удало му се бе да умери, макар и в мрака, тесния проход през опасните рифове, в които един подир друг се бяха нанизали настигащите го кораби.
От мястото на корабокрушението, където продължаваха да се тръшкат безпомощно размятваните от вълните лодки, долитаха крясъците и ругатните на надхитрените морски вълци, стоновете на ранените, писъците на давещите се.
Планът му бе успял… Бе успял…
Врагът изглеждаше напълно сразен.
Родните скали, дори родните бесове, се бяха опълчили против нашествениците, не допускаха да се измъкнат от клопката, в която ги бе натикал жупанът Рад.
Извън себе си от радост, той пусна кормилото.
И заигра ръченица — бърза, ситна…
— Момци! — провикна се, както подскачаше. — Медовината е ваша… Всичката…
А не допускаше, че в това време в крепостта победителите, опразнили делвите му, подпалваха и неговия дом.
12
Битката вече привършваше, а то битка ли беше или просто клане, когато задъхан викинг изкрещя, за да надвика врявата:
— Убиха Олаф!
От него тук повече нямаше нужда. Затова Ерик Белязания хукна подир вестителя.
И скоро зърна приятеля си, проснат връз окървавения плочник.
Коленичи, вдигна главата му.
Раната изглеждаше малка, едва кървеше. Но и от малка рана се умира. Ерик усети лекото туптене на сърцето, почувствува слабия дъх от устните му.
И скочи:
— Лечителят! Тук имало лечител…
Тутакси воините му, изблъскаха сред стъгдата уловените пленници — повечето старци и едва крепящи се на нозе ранени бранници.
А сред тях — овалян в кръв, раздърпан, овързан с въжета, но все така горд и надменен, боилът Токту Към него се обърна чрез преводача си Белязания:
— Де се е дянал лечителят ви?
Токту вирна глава:
— Наш си е той! Нас цери, не вас…
Конунгът приближи, заплашително стисна ръкохватката на секирата:
— Къде е, те питам? Не кажеш ли, като пилци ви изколвам!
Българинът отвърна дръзко:
— Стори го де! За туй съм петимен! Български боил роб не става, да знаеш! По-добре смърт, отколкото ярем…
Ерик вдигна секирата, готов да замахне. Надявал се бе на откуп от хана за болярина му, ала сега, в гнева си, забрави за откупа.