В този миг от тълпата излезе самият Василий. С разчорлени бели коси и брада, с раздрана риза, още по-блед, по-изпит отпреди. В изпъкналите му, ужасени от преживяното очи, блестяха кървавите отражения на пожарите.
— Другоземецо — рече той кротко, — прибери ножа в ножницата си! Защото, който вади нож, от нож умира!
— Ти пък кой си? — изръмжа Белязания, като се извърна рязко.
— Нали мене дириш… И додаде:
— Думай що рачиш!
Ерик успя да сподави яростта си:
— Тръгвай с мен!
— Защо съм ти? — запита знахарят, без да се мръдне.
И конунгът отговори припряно:
— Олаф, побратимът! Ранен е. Да помогнеш… Ако ли Один вече не го е прибрал във Валхала…
Токту изръмжа:
— Недей отива, Василие! Нек пукне туй псе варяжко!
То се знае, Ерик не разбра какво си рекоха двамата. Пък и нямаше нужда. Василий отговори на гръцки:
— Боиле, не се меси в моите дела! Както аз се не меся в твоите. Не прави другиму това, що не рачиш да правят на теб!
— Не знаеш ли бре? — почти изрева боилът. — Варяг е тоя! Подвластен ли си ти на хана или не си? Задължен си да трепеш вразите, не да ги цериш. Опичай си ума, челяче!
— Аз съм подвластен богу, боиле. Покорен на неговите повели. Врекъл съм му се да помагам. А за него, що ни гледа от небесата, няма разница кой българин, кой варяг. Всички сме смъртни, изравнени пред смъртта и пред господа. Та аз ли ще ги деля, аз по-справедлив ли съм от него?
И се обърна към Ерик, който, нетърпелив, посягаше да го хване за ризата, та да го отмъкне насила при ранения:
— Води ме, чужбинецо!
Преди да тръгне, Белязания нареди:
— Пленниците към корабите! Отрядът на Харалд да ги откара!
И закрачи пред знахаря.
— Тоя пък ще остане при мен!
Щом видя ранения, Василий приклекна до него:
— Нек да видим що му е отредил бог!
Опипва с длан сърцето му, взира се в очите му, повдига и отпуска ръцете му.
А над него се бе привел, мрачен и зъл, Ерик. И чакаше. И мърмореше:
— Всеки в дракара е мой брат. Тоя ми е повече от брат, чуваш ли?
А лечителят все едно не чуваше. Сякаш не съществуваше наоколо му нищо друго: ни свои, ни чужди. Само той — раненият, когото трябваше да изцери.
Конунгът изръмжа:
— Не го ли спасиш, ще затрия всички ви! До крак… Василий се надигна:
— Чужбинецо! — рече той. — Недей се заканва! Сред озлоблението не съм властен да сторя добрината, дето съм я намислил. Мъничко злоба, сал зрънце злоба стига да пресуши море от добрина.
И се изправи:
— Отпусни ме да си взема церовете! От дома… Двама пазачи тръгнаха с него. И след малко се върнаха. Василий носеше кратунка с билкова отвара. Той отново коленичи и грижовно, глътка по глътка, наля цяра между устните на ранения.
— Брей, да не го отровиш! — заплаши го Ерик.
Без да вдига глава, знахарят отвърна:
— Властен съм над знанието: и над битието, и над погибелта. Ала съм се врекъл пред бога да служа сал на битието. Тъй да знаеш…
Скоро след това Олаф отвори очи. Василий допря пръсти до слепоочията му:
— Юначе, ставай! Здрав и читав си вече! Нищо ти няма! Можеш да се изправиш… Можеш и да вървиш…
И зашепна тихо, еднообразно, настойчиво:
— Чуеш ли? Ставай!… Стани…
И чудо!
Олаф понечи да вдигне глава, подпря се с лакти, отдели гръб от земята, приседна. И се озърна с празен поглед.
— Стани де! — не спираше знахарят. — Здрав и читав си!
Раненият присви колене, понадигна се. И се застоя така, като се олюляваше. Ала не падна.
Задържа се прав.
Волята на Василий, преляла в неговата, надделя над слабостта. Шибна като камшик съзнанието му, замътено от тежкия брадвен удар по каската.
В несдържан порив Ерик го сграбчи в прегръдката си.
В този миг дотърча един от разставените по пътя съгледвачи.
— Българи! — извика той. — Конници! Препускат насам! Да пресекат пътя ни към морето.
Очите на Ерик, студено сини, внезапно потъмняха. По лицето му се мерна сянка на неувереност. Но само за миг. После, изведнъж решил, извиси глас:
— Слушайте, всички! Изтегляме се! Към дракарите. Някой понечи да даде съвет:
— Не е ли по-добре тук? Зад стените… Белязания поклати глава:
— Не, не тук! Морето е домът на викинга, морето е замъкът му!
— Те ще ни пресрещнат. А са много. При това ездачи…
— Толкова по-добре! Ще минем оттам, дето няма път за коне!
И напомни на тръбача:
— Отбой! Свири, де!
Оня наду рога. И нашествениците почнаха да се сбират сред крепостта, помъкнали на гръб, кой каквато плячка докопал.
— Аз съм конунг — повече на себе си промълви Ерик. — За такъв е годен само оня, що не спи под опушен таван, що не изпразва рога с вино край домашното огнище. Конунгьт идва от морето и се връща в морето…