Нейде наблизо, в някакъв непретарашуванкурник, изкукурига петел. Единственият, може би, оцелял в твърдината след грабежа. Нощта Преваляше.
13
Лола пресрещна норманите в теснината насред пътя.
Пресрещна ги и закова коня пред тях.
Нашествениците също спряха, спогледаха се, слисани от дързостта й.
Беше жена, макар и в мъжки доспехи. А какво диреше тук?
Всичко живо: мъже, жени, деца, бяга, щом само името им чуе. А тя? Защо не бяга?
От едната им страна се пенеше морето и блъскаше в подкопания бряг кипналите си вълни; от другата лежеше тихо и спокойно крайбрежното блато, обрасло с камъш и папур, сред които крачеха важно щъркели и чапли, а над морето се носеха с крясък чайки.
Слънцето се подаваше иззад настлания с рехави облаци хоризонт. И сякаш не облаци, а пламнала черна перушина. Тъмното небе неусетно изсветляваше, ще речеш, невидим великан издухваше към запад обгърналия го мътен дим. Звездите, все още блещукащи тук-там, гаснеха една подир друга, изпепелени от бликналата жар на изгрева. Луната, достигнала планинския хребет на запад, вече бе наподобила бяло облаче. Чирикаха птици, подсвиркваше като меден кавал прелитащата ниско от дърво на дърво златочерна авлига.
Лола дръпна повода на коня, накара го да се изправи на задни нозе, да затанцува на място, да пръхти и да бие във въздуха с предни копита.
И се провикна на ромейски:
— Диря водителя ви!
Помнеше от снощните преговори пред твърдината, че някои разбираха тоя език.
— Нямате ли главатар бе, негодници?
Такава дързост!
Както си стоеше, привидно безучастен, в първите редици, подпрян на меча, все едно не я забелязва, Ерик сви устни. Белегът на лицето му почервеня още повече от придошлата кръв.
И избоботи в ответ:
— Аз съм конунгът! Какво искаш?
Лола извиси глас:
— Сделка ти предлагам. Ако щеш, божи съд го назови. Викам те бой да се бием!
Отначало — смайване сред войскарите. Опулени очи и зяпнали брадати уста. После гърлест, гръмоподобен смях разтърси околността.
— Ти чуваш ли се какви ги плещиш бе, девойче? — разкиска се Белязания. — Зъл дух ли ти е взел ума?
Тя опита да го надвика:
— Най-харно се смее оня, що се смее накрая! А ти, ако си мъж, ела да премерим сили!
Дали бил мъж? Такова предизвикателство няма да изтърпи никой. Дори прост войник, камо ли конунг?
— Сбирай си устата, девойче! Че като ти дойда…
— Дойди де! Нали затуй те викам? Ела на двубой! Сал аз и ти. Без да се месят други…
Белязания разбута с широките си плещи редиците пред себе си.
— Ида, ида! Да разбереш кой е Ерик Белязания! Голям смях ще падне!
Тогава тя се доизказа:
— Първом облогът! Надвия ли те аз, да пуснеш мъжа ми!
— Твоят мъж! — удиви се Ерик. — Че кой е той?
— Рад Медуна, жупанът! Дето с подлост си го заробил. Проклета медовина! Ако да не беше той пиян тогава, ако да не бе го измамил ти — щяхте да видите кой е Рад Медуна!
Белязания я прекъсна:
— Стига врели-некипели! Чух що искаш. Аз пък… Не рече: „ако те надвия“. Че имаше ли място за съмнение при такова единоборство?
— Аз пък… Ще те взема за наложница. Скланяш ли?
— Това ще отсъди Тангра!
— Ще отсъди, както отсъдят мечовете ни — изкикоти се Ерик. — Хайде, готви се! Ида!
Беше му и весело, и обидно в същото време. Той, прославеният Ерик, за който отсега запяваха сагите — в бран с жена! Та те, жените, са създадени не за битки. Ами да си стоят в къщи, да раждат, да въдят дечурлига, да готвят, да предат, да тъкат, докато мъжете бродят по света, докато грабят и принасят плячка.
Тъй знаеше той, тъй са ги създали „аси“ боговете: мъжа — от ясен, жената — от елша. Мъжът — воин, жената да ражда воини. Дори валкириите, божем безсмъртни като боговете — и те са само слугини на боговете. Изпълняват заповедите им. И служат за наслаждение на героите горе, в двореца Валхала. За нищо друго.
Нима истински щеше да се бие с това девойче?
Той подаде щита и меча си, откачи и секирите, та ги подхвърли на Олаф.
— С голи ръце ще те хвана, хубавице!
Лола все едно не го чу. Доволна, предоволна, че бе й се удало да го разгневи. Та нали тъкмо тая беше целта й, такъв — и планът й. В яда си всеки става по-уязвим.
Нека! Нека се гневи!
Тя го пресрещна с нова обида, с ново оскърбление:
— Ти чувал ли си за Крум Страшни? Ако не си — да чуеш! Разгромил той войската на Никифора. И черепа му със сребро обковал. Такваз чаша ще направя от варяжката ти глава. Че в нея да пие медовината си Рад…
Дразнеше го. Самохвалствуваше. А сърцето й — свито, изтръпнало. Наистина, опасен беше тоя викингски главатар! Не човек, а северна мечка. И Рад беше Медун, ама друг — силен, но хубав. С кротки, усмихнати очи. Тоя — същински звяр. Опънал железни мишци, навел бича глава, вперил в нея зъл поглед, хищен, безпощаден.