— Ха, ха, ха! — раздруса се той в пресилен смях. — Виж, тая няма да я бъде! Один не ще допусне такъв позор. Няма твоят Рад да пие от моя череп, а прикован за мачтата, ще гледа твоето безчестие… Как цялата ми дружина се гаври с хубавицата му…
Боеше се Лола. В същото време вярваше в силите си. Защото си бе българка по род. А българката, когато го няма мъжа, умее да се брани сама, да брани и челядта си не по-зле от него. Та нали същият този Крум, ювиги хан, за да разгроми ромееца Никифор, повикал и жените? Всяка българка се учи на военно дело: да язди, да опъва лък, да мята копие. Тя също е длъжна да стреля и при тръс, и в галоп, на всички посоки: както напред, така и вляво, и вдясно. И назад — дори легнала по гръб върху конската крупа. Да върти сабята, да мята изкусно аркана, и то с лявата ръка, та да е свободна дясната за следващия бой с мечове или копия. Ако ли пък, недай боже, падне — бързо да се метне на коня зад врага и да го прониже с кинжала. Българката умее всичко: и туй, що е отредено на жената; и онуй, що е участ на мъжа. И майка, и воин. Понявга по-опасен воин и от мъжа, защото той се бие за слава, а тя — за честта и за рожбите си.
В очакване на забавното зрелище, което обещаваше нова преживелица в и без туй бурното им ежедневие, викингите забравиха заплахата от приближаващата българска войска. Тъй си живееха те — ден за ден, не отлагаха никое наслаждение, бързаха да изкопчат от живота всичко, що можеха. И то днес, не утре…
Те се отпуснаха, опряха щитове и мечове в земята, отложиха шлемове, та да не спарват главите им, разбъркаха строя си, тъй че и по-задните редици да вкусят от предстоящата наслада.
Дори Олаф, все още неукрепнал както трябва, подвикна:
— Ерик, само с една ръка.
Белязания се обърна и като му смигна лукаво, прибра десницата си зад гърба.
— Вярно бе! Срещу жена само лявата стига! Пристъпи тежко.
Ездачката успокои коня. За това, що й предстоеше, при тая тежка задача, пред хана и пред Тангра, й бе нужна по-здрава опора.
Тя вдигна сабята, сякаш се готвеше да пришпори коня, за да се понесе напред и да съсече противника си.
Успя да го заблуди.
Богат беше бойният опит на Ерик Белязания. Че с какви ли не бе се срещал: с франки и ромеи, със славяни и сарацини. Само не с българи. Не допускаше, че техните похвати в битките могат да бъдат различни. Гледаше — и те като другите: с копия и мечове с щитове и шлемове, със секири и лъкове, двойно извити, ала все лъкове.
Не познаваше само аркана, не подозираше страшната му сила.
Затова не опита, пък и не знаеше как да се уварди. А и Лола го подведе с размаханата сабя. И той се натъкми да посрещне тоя удар. Щеше да се хвърли напред, да хване юздата на коня, за да го спре, и в същото време щеше да дръпне нахалницата за крака и да я събори от седлото, преди още да е замахнала. Мечът й беше в дясната ръка, затова той щеше да й изскочи откъм лявата страна.
Не един път се бе сражавал с конници. И то не с някаква си жена, а с прославени рицари, смели до безумие, обковани от върховете на шлемовете до шпорите си с метал, покрили с метал и конете си. Същински оживели железни статуи…
Не свари да си даде сметка какво става. Какво стори оная проклетница с лявата си ръка, тъй сръчна като дясната; какво полетя към него, какво профуча над главата му.
Ако познаваше това опасно оръжие, той би могъл все пак да направи какъв да е опит за спасение: би се навел, би се дръпнал, би го срязал със секирата, преди да го е омотало.
А сега?
Когато разбра, беше късно. Яката примка вече се бе стегнала тъкмо там, където бе предназначена — над лактите му, беше ги притиснала към гърдите, беше ги обезвредила.
В следния миг рязък тласък го катурна на земята. А Ерик не бе свикнал да пада. Мигновено той скочи на крака.
Напразно! Ремъкът отново го повали.
После Лола обърна коня си назад и го пришпори. Повлече с вързания за седлото й аркан омотания пленник, който риташе безпомощно с крака, гънеше тялото си като червей в безплоден опит да се отскубне някак си от коварния възел.
Най-близо до него се оказа Кнут — младежът, дето бе паднал при танца по веслата.
Ако поискаше, той би могъл да замахне с меча и да среже опънатото ласо. Ала не поиска. Направи се, че нищо не е видял. Защото не можеше да му прости — и затова, че го бе лишил от воинската плячка, още повече заради унижението. Най-първо заради унижението.
Доволството преля в сърцето му.