Изкрещя, сякаш изрева мечка. И Харалд се сепна. Ей това спаси Токту. Макар и с вързани ръце, пльоснал се в тинята, той успя да се претърколи настрана. И мечът вместо в гърлото му се заби в пръстта.
Боят изобилствува с изненади. Не стига личната: смелост, не стигат лична сила и пъргавина. Трябва и сполука. От една дребна случайност твърде често зависи животът.
Друг викинг, ранен, протегна крак и спъна Медуна, който, залитнал, изтърва оръжието си нейде сред търкалящите се в ръкопашната схватка бойци.
Къде време в тая бъркотия да го търси? Ако се заемеше да го търси, в туй време Харалд щеше да измъкне меча си и да го забие в тялото на Токту, който, така овързан, все не можеше да се изправи.
Рад се метна срещу убиеца с голи ръце. А то ръце ли бяха или мечи лапи? Прасна с пестник първия, който налетя със секира насреща му, и го простря на земята с раздробен череп; блъсна втория и той се килна назад, та разби главата си в попадналия зад него дънер.
Харалд схвана заплахата навреме. Замахна да го посрещне с меча. Но дали го смути видът на разгневения славянин или Рад успя да отскочи ловко, та замахът му не улучи?
Ей в този миг Рад Медуна стовари ръба на дланта си върху гръкляна му. Тая ръка бе трошила тухли и дъски, бе скъсала корабно въже — какво представляваше за нея някакъв човешки хрущял?
Главата на злополучния викинг клюмна върху строшения си гръбнак. Безжизненото му тяло рухна като подкосено на земята.
Жупанът не го погледна повече, а приклекна до Токту, сряза с кинжала си въжето на ръцете му, след което му помогна да се изправи.
Зарадван от избавлението си, избегнал робската участ и позора, а в същото време разочарован, че бе принуден да получи това избавление тъкмо от тогова, от когото най не искаше, и някак гузен заради вчерашното си деяние, без да благодари — де време за това — Токту грабна меча на Харалд и се хвърли в боя. Устните му бяха пресъхнали. Ех, да имаше мъничко кумис! То беше чудодейно, това подквасено кобилешко мляко, освежаваше, ободряваше. Истинска „жива вода“ от приказките. Ненапразно го наричаха „багатурско мляко“.
А жупанът, доволен от свършеното дело, се огледа и той за някакво оръжие. Ала като не видя нещо такова наоколо, хвана един ясенов младок, напъна се, изкорени го ведно със задържаната между корените пръст и налетя с него, превърнал го в огромен кривак.
Но късно. Битката привършваше.
Не бе останал жив нито един варяг…
15
Олаф съобрази в последния миг. Защо да си губи времето с българката? Ето я, тя сама, преди той да я бе докоснал, се свлече от коня на земята. Или мъртва или ранена…
По-важно си оставаше другото — да спаси конунга! Това е първата повеля за викинга — пожертвувал себе си, да спаси побратима, който е по-близък и от брат! Или пък да отмъсти, ако оня загине…
Той се отпусна на колене до него, сряза аркана, който го бе обезсилил. Избърса с длан кръвта отчелото му.
Наоколо сражението се разгаряше. Като разбеснели демони налитаха българи и славяни. Сякаш всички сили на злото си бяха дали среща тук, в тесния пролом.
Някога си, отколе-отколе, живеели йотуните — грозните исполини. После дошли боговете аси. И ги избили. От телата им създали Земята и Небето. А без тяхно знание от останките на йотуните се самозародили чудовищният вълк Фенрир, драконът Фафнир, мрачната богиня на смъртта Хел, пазачът на подземното й царство страшният пес Хармр.
Навярно и сега бяха пак те. Невидими за човешките очи, прикрити зад паплачта на враговете, може би предрешени като тях, те вилнееха в опиянение от пролятата кръв.
Българските ездачи се врязваха в галоп, блъскаха с бронираните гърди на конете си, газеха с копитата им, разкъсваха опитващите да се построят викингски редици и ги разпръскваха, за да ги оставят на извиращите от гористия хълм славяни да ги доубиват.
С ризници, с плътни брони или обшити с метални плочки кожуси, с конусовидни шлемове или островърхи калпаци, българите въртяха на всички посоки саби и секири, мушкаха с копия, косяха с бойните си сърпове. Ненужните им за ръкопашния бой двойноизвити лъкове стояха бездейни през рамената, а стрелите с перата нагоре — в пъстрите колчани.
Славяните пък в редици, рамо до рамо, напредваха със заплашителна упоритост — както кога газят плъзналите из посевите им скакалци. Стягаха обръча.
Олаф разбра. Успееха ли да затворят тоя гибелен обръч от живи тела и стоманени остриета, всичко щеше да бъде свършено.
Без никакъв изглед за спасение…