Не ги виждаше, но все му се струваше, че чува как над множеството прелитаха чаровните валкирии, всяка от тях търсеща паднал герой, за да отнесе душата му горе, във Валхала, за безконечното блаженство, за вечно редуващите се пиршества и битки.
Изглежда, твърде много работа, много грижи очакваха днес валкириите — безброй загинали герои трябваше да утешават с ласките си.
Той не знаеше дали още бе жив побратимът му или някоя небесна девица, най-личната, що подхожда на храбрец като него, вече отнасяше душата му към палата на Один.
Но дали жив или мъртъв, Олаф беше длъжен да го измъкне от коварната клопка. Жив — да го лекува, мъртъв — да го погребе, както се полага на викинг, още повече на конунг.
След първия смут варягите се окопитваха, заемаха местата си в нещо подобно на военен строй, ако не друго, опитваха поне събрани на двойки да пазят взаимно гърбовете си. Вече дотичваха позакъснелите в гонитбата бойци, а те — по-стари наистина, по-бавни, затова пък с по-богат боен опит, попълваха опразнените редици, даваха пример на по-младите, образуваха ядрото, около което се сплотяваха оцелелите, та да окажат по-дълготрайна съпротива.
Олаф съобрази начаса. Напред — невъзможно! Ала назад, откъдето бяха дошли, все още имаше пролука.
Натам трябваше да измъкне конунга!
Лекарството на билкаря от крепостта изглеждаше чудодейно. Или пък викингската воля за живот бе тъй извънмерна. Не мислеше за раната си, мислеше само за едно. И тая единствена мисъл, подчинила цялото му същество, му вдъхваше неподозирани сили и издръжливост. Да спаси побратима!
Той пое тежкото отпуснато тяло, намъкна се под него, надигна го на гръб. И го понесе назад. Там нейде трябваше да бъде и знахарят, който сега оставаше единствената му надежда.
Не го чу, повече усети по трепването на гърдите, че конунгът му говори нещо. Отново го положи на земята.
— Оная… — шепнеше Ерик. — Вещицата… Споменаваше българката.
За нея се сети и Олаф.
— Кнут! — подвикна той на озовалия се до него младеж. — Дотрепи оная кучка!
Кнут се спусна нататък. Гледаше да покаже усърдие.
— Недей! — възпря го Ерик. — Жива… я искам.
Баян, конярчето, не се отделяше от бранниците.
В залисията той пръв видя как се строполи на земята жупанката. И без да се замисля, търти към нея посред сражаващите се. Достигна я, с мъка я вдигна и положи напреки по корем върху седлото, а той се хопна отзаде й, готов да препусне с нея вън от бойното поле.
Не успя.
Кнут вече бе зад него. Разбрал, че не може да го спре по друг начин, той отново сряза с меча сухожилията на коня, който тутакси рухна обезсилен на земята.
Баян се преметна надолу, прасна главата си в един оголен дървесен корен, повече не мръдна.
Зад подредените защитници, които притъпяваха устрема на българите и даваха възможност за отстъпление в някакъв ред, четирима по-леко ранени варяги поеха Белязания на ръце, а след тях Олаф повлече за косата омаломощената от изтеклата кръв пленница.
И изръмжа злобно:
— Нямам кон, затуй така ще те тътрузя!
После, поел задачата на предводител, се провикна:
— Кнут, слушай! Поведи ти хората! И отстъпвай’ в ред! До изхода от пролома. Там спри. Задръж оная: паплач! Додето изтикаме дракарите в морето.
Кнут се втурна сред сражаващите се да изпълни новата повеля.
А Белязания, без да вижда нищо друго — ни кървавото сражение, ни своите рани — само шепнеше през пресъхналите си устни:
— Ще отмъстя!… За позора… Жива ми трябваш… Да омилостивиш Один… Да измиеш позора ми…
Оказа се, че изтеглянето не бе тъй лесно. Защото край тях пищяха освирепели стрелите и камъните на прашкарите, защото кажи-речи от всеки шубрак изскачаха нови и нови пълчища, дебнали досега славяни. И отрядът с ранения конунг трябваше да си проправя път с люти битки.
Паднаха пронизани, очакващи валкириите си, двама от носачите. Замениха ги други. И ускориха ход. Колкото още можеха да издържат мускулите им, колкото позволяваха извиращите иззад драките неприятели.
Малкият отряд оредя съвсем.
Ала не спря. Здравите и ранените, които още можеха да вървят, най-сетне се измъкнаха от теснината.
Там ги пресрещна охраната, оставена да пази плячката. С пленения Василий.
Още отдалеч Олаф се провикна:
— Лечителят! Къде е лечителят?
Заозъртаха се — нямаше го.
В суматохата той се бе шмугнал в храсталака. Нали уж не го смятаха роб, нали не бяха го вързали?
Стар беше Василий, не му се напускаше родната земя — доскоро тракийска, после славянска, а сега българска — не му се щеше да го за мъкнат кой знае къде тия диви грабители.
Затуй бе опитал да побегне, та да си остане тук, в страната на прадедите, та и прахът му да почива в същата пръст.