Ала нозете му нямаха някогашната крепкост. Варягите го видяха като прекосяваше в старешки бяг малката поляна и го догониха.
Ерик Белязания го посрещна с шепот:
— Дай!… От магията… Дето оправи Олаф…
Василий не излъга, каза си самата истина:
— Тя свърши, другоземецо! А друга нямам… Ако щеш, пусни ме да ида в твърдината, да сваря нова билка!
— Ти чуваш ли се какви ги плещиш! — сопна се Олаф. — Да те пуснем! Та да не те видим повече…
И смръщи вежди:
— Цери ни така, с туй, дето ти е под ръка! Василий отвърна:
— Аз сам си знам какво съм длъжен… „Болните изцерявай, страдащите утешавай!“ Той извади от торбата си комат хляб, на вид плесенясал, омотан в някаква паяжина. Откърши и натика два къшея в раните на Белязания, като не спираше да си мърмори: „Недейте тъпка поясите си нито със злато, нито със сребро“.
— Какво бръщолевиш? — сопна се Ерик.
— Че какво ли? Проклинам человеческата алчност, праизвора на всяка злочестина във всемира…
Тогаз зърна българката. Без да рече нищо друго, той пристъпи, та приклекна до нея. Извади счупената стрела, а тя в туй време не издаде ни стон, после напъха и в нейната рана късче от същия хляб. Превърза я с отдрано парцалче от ризата си.
— Ако ли имаш две кошули, отдай едната на ближния! Ако ли ти е останала само една, дай поне ръкава й…
Ерик се насили да му изкрещи:
— Зарежи я, бре! Не ни бави заради нея! Тя и без туй е осъдена…
— Че кой я е осъдил, чужбинецо?
— Аз, кой мислиш?
Старецът проговори тихо, повече на себе си: „Недейте съди, за да не бъдете съдени!“ Християнските му поучения не намираха тук почва да покълнат. Двама варяги го докопаха за ръцете и повлякоха подир сглобената набързо носилка за ранения им предводител.
А други двама вдигнаха Лола на крака и я подкараха, все едно повлякоха я с останалите.
Прекият друм към морето, през теснината, все още препречваше сражаващата се рат. Не им оставаше друг избор. Поеха наляво, по пътечката, що криволеше по билото на по-ниския хълм. Да заобиколят полесражението, да се доберат как да е до брега. Само дано дотогава другарите им с Кнут начело успеят да възпрат бесния напор на българите и славяните.
Василий не опита да се съпротивлява. Виждаше, нямаше смисъл — вардеха го добре.
Само си шепнеше равно, безучастно, като черковно пение: „Има последни, кои ще бъдат първи; има първи, кои ще станат последни.“ И се прекръсти:
— Да бъде волята ти, господи!
16
Слънцето се бе надигнало високо. И пареше прежуряше. Не бе на добро такова прежуряне. На буря намирисваше. Като вчерашната. Ако не и по-люта. Вчера някои ниви само полегнаха. Ами ако налетеше градушка? „Град глад не прави“ — такава беше поговорката. Ала „тежко томува, когото удари.“ За войскарите все ще се намери. От ханското, а ханското нивга се не губи. Що ще правят ония, простите селяци, дето са орали и сели, дето са длъжни да дават за ханското, а не да чакат от него?
Наоколо сред обгорелите и изкоренени горички се жълтееха напълно узрели ниви, люлееха се като развълнувани езерца от стопено злато. Другаде върху стърнищата лежаха подредените като войници кръстци. Съвсем малко стопани бяха сварили да откарат родитбата си на гумната. А колцина ли бяха насипали в изкопаните в земята житници овършаното зърно? По хълмовете и билата, върху окосените ливади се виждаха копите сено като исполински калпаци, някои от тях разхвърляни от вчерашната буря. И още неприбрани. Та кой ли щеше да ги прибира сега, да пази някакво си сено, когато не бяха опазили селището си, имането си, свободата и живота си? Когато и самият болярин не бе увардил твърдината си.
По небето откъм запад прииждаха на рояци, на рояци подобни на куки перести облачета, които неусетно се разтваряха в синевата, закривайки я под тънко прозрачно було. В маранята нейде далече-далече се мержелееше крепостта, в която все още димяха пожарищата. И димът им вместо нагоре се стелеше по земята. А лястовиците, ще речеш, полудели и те, се стрелкаха толкова ниско над тревите, като че ли се хлъзгаха по тях.
Рад и Токту бързаха към твърдината, следвани от малобройната си дружина.
И пътем боилът разправи надве-натри що се бе случило. И за коварството на варягите, и за своята гламавщина. Нищо не потули. И за това как Лола отвела жените и дечурлигата през скришния излаз. За грабежа, за огъня, за кървавата сеч.
— Че тогаз закъде сме хукнали ние с теб? — запря се жупанът.
— Как закъде? Нали подадох знак с пушек на боила Баян? Та да го срещнем.
А една мисъл не му даваше мира. Водител, що не е кадърен да открие преструвката на врага, не е за водител: ни за хан, ни за багаин. Това значи, че Тангра е вдигнал от него десница. А тогава и ханът я вдига…