Ясно, приближаваше пак буря! Страшна буря!
17
Викингите съвсем не изглеждаха овци, съвсем не се гласяха да мрат мърцина. В пролома българите ги бяха издебнали с измама, затова успяха да ги разбият. Всъщност това значи то бойното умение — да надхитриш противника, та да го поразиш там, където най не очаква.
Достигнали крайбрежието, макар и с ранен, безпомощен конунг, под заповедите на Олаф, те успяха да се съединят отново, да построят нов боен ред, в който да попълнят опразнените места на ония, които сега летяха към Один, и да се възправят срещу преследвачите си.
И понеже знаеха законите на отбраната, както и тия на настъплението, завардиха подстъпите, тесните коловози и ровини, що водеха по стръмния откъс от равнината към морето. Конници можеха да минат само оттам. И то поединично — чудесен прицел за причакващите ги стрелци.
Целта им бе да забавят българите. Не много, само толкова, колкото бе потребно на техните другари да избутат във водата изкараните на сухо кораби. Та после всички да наскачат в тях и да отплават в морето.
Морето — все едно роден дом. Морето — това е „щастливото място“, това е „сребърната огърлица на земята“. То щеше и днес да ги избави от яростта на тоя бесен народ.
Сега пък българите се озоваха в неизгодно положение. В гонитбата, в стремежа всеки да излезе напред, се бяха разпръснали, накъсали строя си. Пресрещнати от настръхналите копия на варяжките редици и градушката на стрелите им, те запрепускаха напред-назад покрай стръмния бряг.
Ерик Белязания остана на сушата — като истински вожд, дори ранен, да изчака бойците си, та ведно с тях последен да се качи на своята ладия.
Пък не само за това. И за друго — за разплатата!
Жадуваше за разплата.
Тая омразна вещица, тая бясна българка, която го направи посмешище пред племето му, която го покри с вечен срам, трябваше да получи заслуженото!
Один беше разгневен, Один жадуваше да бъде омилостивен!
А боговете се омилостивяват с жертви. С кървави жертвоприношения.
Ей това целеше да постигне Ерик: и милост от боговете, и лично отмъщение.
Тялото му бе обезсилено, проснато в носилката, ала волята му, жаждата му за възмездие, злобата му оставаха прежните.
Едва укротяваше яростта си, едва сдържаше напиращата стръв за убийство. Отмъщението му щеше да бъде величествено, да подобава на сана му!
Такъв е обичаят, завещан от деди и прадеди. Изкараните на сухо дракари се избутват обратно в морето по наредените под тях дървесни трупи. Но за да се хлъзгат те по-плавно, да’ достигнат водата по-скоро, плазовете трябва да бъдат смазани. А няма по-добра смазка от месото и кръвта на наредените между тях живи пленници.
Той понадигна с усилия ръка:
— Олаф!
Побратимът му се наведе над него.
— Олаф… И българката… Там, между плазовете… Най-личната жертва…
И сгърчи устни в зла, измъчена усмивка:
— Боговете ще останат задоволени…
Горе, на височината, битката продължаваше. Конниците все не успяваха да разкъсат отбраната на пътеките, а откосът беше тъй стръмен, че никое животно не би се престрашило да се спусне по него. И то с ездач.
Имаше време.
Знахарят Василий, докаран с другите, стоеше най-отзад, забравен.
— Прости им, господи! — мълвеше тихо той. — Защото те не знаят какво вършат.
Толкова кръв, толкова горест!
И то защо?
За няколко златни дрънкулки, за няколко роба. А варягите, казват, нямали нужда от роби. Тя, земята им не стигала за тях — нали затуй скитат по света! — та камо ли и за роби?
Слушаше ги как се наговаряха на своя неразбираем език. Като неми. И чакаше.
Какво ли чакаше?
Пред него морето отново се разлудуваше. По повърхността му, посивяла като плетена ризница, под притъмнялото небе, набръчкана безредно от усилващия се вихър, заподскачваха бели гребенчета все по-често, все по-близо едно до друго. Прибоят нарастваше, отдръпваше се по-навътре, към дълбините, — боботеше, пенеше се, водните езици при всеки плисък пролазваха все по-нагоре по пясъка, обливаха плазовете и клиновете, що подпираха дракарите.
Тогава Василий видя нещо, което отначало само го озадачи. Но сетне, догадил се какво всъщност предстои, потрепера. От гняв и погнуса.
Господи, Всеопростителю! Прости им!
Но как да им прости? То беше тъй гнусно, тъй безчовечно!
Добре де! Бият се людете, погубват се. В бой се погубват и други живи твари. Но това — да убиваш вързан, беззащитен человек — дори зверовете се гнусят от такова деяние. Когато кучето свие опашка, по-силният пес се укротява. Когато вълкът подложи врата си, другият също го оставя на мира.