Защо само при людете?
Викингите сграбчиха омотаните с въжета роби и ги отмъкнаха до изкараните на сухо дракари. Наблъскаха ги по гръб сред плазовете, по които щяха да избутат ладиите си.
А за да стигнат до водата, те трябваше… Трябваше да преминат и над обречените жертви, да размажат телата им…
Господи, Всеблаги! Щеш ли прости и това?
Накрая грабнаха и Лола, болярката.
Изправиха я пред носилката.
Ерик Белязания опита да се поизправи на лакти.
— Вещице! — изхриптя той на гръцки. — Ти, дето ме опозори! Пред целия род, пред потомството… Сега ще ми платиш… Ти, с твоята смърт… Ще измиеш безчестието ми…
И се обърна към пазачите и!
— Под киля… На моя дракар…
Да знае как се влачи подир коня един викинг. Отмъкнаха я начаса, натикаха я сред трупите, точно под извития нагоре форщевен, под вирнатата озъбена Драконова глава, току-що поставена на мястото й.
— Не убивай! — шепнеше си Василий с пресъхнали устни. — Не убивай!
Человекът е станал человек, когато е научил тая божа заповед.
А защо я престъпва тъй често?
И кога погубват теб, кога погубват ближния ти — и тогава ли?
Има още нещо в Светото писание: „Око за око, зъб за зъб“. Което той досега все отказваше да признае.
Человек ли е всъщност оня, дето не изпълнява първата божа заповед?
Или звяр?
А няма в Писанието забрана за изтребване на зверовете.
Господи, прости!
Не тям, а нему! Прости това, което той щеше да извърши!
Василий се приведе над ранения.
— Чужбинецо — рече той е треперещ глас. Не умееше да лъже, а се налагаше. — Имам още едно биле, вълшебно биле. Вардех го за мене си. Ще ти го харижа. Да те изцеря начаса… Ала — имам условие…
— Казвай де! — не изтрая Ерик.
— Мен да пуснеш на воля!
— Туй ли било то? Че върви бе, върви, където ти видят очите!… Само дай цяра! Да стана, да се развъртя… Та да видят…
Василий наистина го пазеше за себе си, пришито в ризата му. Надявал се бе, че не ще му дотрябва. Приготвил го бе отдавна, по време на гоненията срещу християните. При мъченията изказваш всичко. Даже и онова, що не знаеш. А Василий знаеше премного, познаваше цялото христово паство по крайбрежието.
Проговереше ли той при разпит, нямаше да оцелее ни брат, ни сестра: Ей заради това, да не попадне при мъчителите, да не издаде нещо и неговата слаба плът, беше си приготвил отровата. От най-ядовитите билки и гъби.
Отскоро беше друго. Търпеше всички вери сегашният ювиги хан. Недоволните българи вече шушукаха, че се тъкми да се отметне от Тангра. Говореха така и за него, и за сина му Борис. Че ромейският живот, ромейският разкош, ромейките са им замаяли главите.
По някое време бе сметнал излишна тая отрова Василий. И все се канеше да я изхвърли, ала му бе жал за животинката — я куче, я прасе, — която ще я намери.
Оказа се, че не била излишна.
Той отпра пришитата кръпка на ризата и извади черното хапче.
— Глътни го наведнъж! — настоя. — Иначе горчи. Едва сдържащ нетърпението си, уверен в церителната мощ на знахаря, конунгът лапна отровата.
— Господи, помилуй! — зашепна, смазан от угризения, Василий. — Или прати огън да ме изпепели! Клетва съм се клел да възвръщам живот, не да отнемам… Не устоях, Человеколюбецо… Слаб излязох, не устоях пред страданието на ближния…
И тръгна по пътеката нагоре, неспиран от никого.
А Ерик, поддал се на внушението, че трябва да му стане по-добре, дори понечи да слезе от носилката. Приготви се да изрече повелята си. Тогава подредените до дракарите бойци щяха да ги избутат надолу, по плазовете… И по телата на пленниците…
Чакаха само неговата заповед.
А той се забави. Не я изрече.
Усетил, че нещо го стяга за гърлото, че въздухът не му достига, конунгът вдигна ръка към сърцето си. Очите му се окръглиха. Той понечи да каже нещо, може би — съдбоносната дума.
Не успя. От устата му, ведно с бликналата пяна, излезе някакво неразбираемо хърхорене.
Ерик Белязания се тръшна възнак в носилката.
С изцъклени очи.
Олаф се спусна към него потресен.
Но тозчас се изправи — вече бе излишна всяка човешка помощ.
Викингите сега очакваха неговите заповеди.
И той изкрещя:
— Бутай!
Бойците изпънаха мускулести снаги. И ладиите бавно поеха по гредите.
В тоя миг налетяха славяните. В гонитбата бяха изостанали доста зад българите ездачи. Но вече ги бяха настигнали. За тях откосът на брега не представляваше такова препятствие, каквото беше за конете. Те се спуснаха надолу по гръб, по корем, премятаха се, падаха, ставаха.
Варягите зарязаха дракарите си. Нямаха време да ги изтикат докрай. А хукнаха към морето, нагазиха в него, заплуваха към най-близките ладии и лодки.