Олаф отново трябваше да спасява побратима си тоя път, уви — трупа му!
Грабна го и с него се хвърли във водата.
Забравил, пленниците, забравил и Лола.
А тя, вързана, захвърлена по гръб, гледаше с ужас бавно приближаващия кил. Вярно, тия що бутаха, бяха избягали, но даденият начален тласък продължаваше да движи дракара. И той, без човешка помощ, само поради наклона и хлъзгавината на мокрите греди, бавно се свличаше напред.
Бавно, но неотклонно…
Тежкият дървен кил пъплеше към обречената жертва, драконовата му глава се зъбеше отгоре в жестока усмивка. Сякаш се наслаждаваше на удължаваната й предсмъртна мъка. Лола изкрещя…
18
Рад Медуна и Токту дотичаха с първите славяни на брега, преди още да са се изтеглили варягите. И се хвърлиха в боя. Всъщност вече не и бой, а просто клане.
Страшните викинги, що вдъхваха ужас на цял свят, бяха срещнали по-страшни от тях противници. И бягаха, обезумели. Обладани от един порив — по-скоро да се доберат до корабите си, да вдигнат котвите, да опънат платната, да натиснат веслата. И да се махат, къде да е, само по-далеч от това свирепо племе.
Целта на боила и жупана беше обща — да отрежат пътя за отстъпление на поганците, та да отърват робите.
И Лола — то се знае.
Но къде се дяваха робите?
Дали ония вече ги бяха отвлекли?
Чак тогава ги зърнаха натръшкани между плазовете на изоставените дракари.
Сметнаха, че за тях сега няма опасност, затова продължиха да догонват разбитите врагове не само на сушата, ами и във водата — докъдето можеха да ги достигнат.
Случайно Рад дочу някакъв писък.
Трепна.
Женски писък! И тъй познат!
Втурна се нататък.
И видя.
Видя огромната ладия, която се хлъзгаше все още бавно, но вече ускоряваща хода си, по наредените върху пясъка трупи.
И Лола! Сред трупите, тъкмо там, където щеше да премине огромният дървен кил.
Оставаха още два лакътя — не повече!
Що да стори?
Рад не бе свикнал да мисли много-много. Той действуваше. Сега — също. Хвърли се, та подпря с рамо сякаш оживялата дървена грамада. Заби крака в пясъка напъна цялото си тяло.
То беше меча сила.
Усети, че корабът позабави ход. Уви! Не спря съвсем. Продължи. Продължи да го изтиква едва доловимо на пръв поглед, но го изтикваше. Напредваше.
Мечата му сила не бе достатъчна.
И Рад се обърна бързо, та подложи вместо рамото гърба си.
Усети как краката му потъват в пясъка — до глезените, до коленете…
А непосилният товар не спираше да наваля върху плещите му.
Тогава видя, че и Токту подлага гръб до него.
Не му беше до размисъл, до учудване.
Боил — господар, пък подпира ладия като роб гребец.
Видя също как и неговите мишци се опънаха. Като бичета, кога напират да измъкнат от калта затъналата кола.
Не стигаха… Не стигаха силите на двамината, колкото яки и да са, там, дето бяха потребни четиридесети на.
Боилът изкрещя на притичващите пешаци. Изкрещя го по славянски, забравил господарските си слова, че те са длъжни да говорят на неговия, господарския език:
— Тук бре! Помагайте!
Имаше предание, старовремско, отколешно. Хан ювиги Кубрат показал сноп пръчки на синовете си. За да им посочи на какво е годна сплотеността.
Ала гълчавата на битката ли беше такава, че не го чуваха, или не проумяваха защо тия двамата са се подпрели на ладията?
Никой не се отзова на повика му.
Рад се обърна към боила:
— Аз ще задържам! А ти… Ти издърпай Лола!
Превариха ги двете момчета, Баян и Нено, успели да ги догонят в боя. Без да му мислят много, те грабнаха обречената пленница и я изтеглиха настрана. Развързаха я начаса.
Токту се провикна доволен:
— Юначаги! Да знаете… Воини ще ви направя…
В този миг случайно пусната стрела откъм отплаващите кораби профуча злобно и се впи във врата му, там, в трапчинката над ключицата, откъдето при навеждането се бе свлякла ризницата му.
Той се изправи с отпуснати ръце.
Дори не опита да извади острието й. Не опита да спре кръвта, която бликаше от раната на равни ускорени тласъци.
И странно, не ужас, почуда се четеше в гледните му. Дори нещо повече — колкото и нелепо. И доволство! Неизречено ликуване! Само за миг… После коленете му се подкосиха. И той се строполи възнак на земята, редом с Лола, която тутакси коленичи до него, най-сетне успяла да дойде на себе си след зловещото преживяване. Рад отскочи от дракара, който продължи да се плъзга, освободен от живата си спирачка, но оставен без подпора, взе да се наклонява и изведнъж се сгромоляса с трясък на едната си страна, начупвайки мачти и весла.