До боила приклекна и жупанът. Опитен воин, той прецени начаса. Тук и знахарят Василий нямаше да помогне, тук земен лечител беше безсилен.
Токту зашепна нещо през клокочещите между посинелите му устни кървави мехури. Какво ли искаше да каже? Рад се приведе още по-ниско над главата му. И чу:
— Виждам… Икуш… Орела на Тангра… Сякаш се усмихваше. Не мъка, а отрада звучеше в притихващия му глас:
— Тангра… ми прости… Вика ме…
И млъкна.
Рад и Лола като че усетиха полъха от невидимите крила на божествения орел, който отнасяше душата на боила към вечното блаженство.
Едва сега забелязаха, че бурята отново се бе развилняла. Черно бухнало наметало бе закрило света: и сушата, и водата. Вятърът пищеше, трещеше, кършеше клони, преобръщаше кръстци и снопи, разпиляваше копите сено. И надигаше все по-високи и по-разпенени вълни в морето, които подмятаха оцелелите дракари, претъпкани с бягащите от безпощадната сеч довчера непобедими викинги. Ниско над белите гребени, ведно със стрелкащите се буревестници, прелитаха раздърпани черни облаци като подплашено стадо дракони, които плюеха мълнии — мълния след мълния, вече слети в общо непрекъснато сияние, зарево на гигантски пожар. И грохот. Грозен, оглушителен.
Българи и славяни, сближени след още едно общо изпитание и след още една обща победа, стояха на брега — радостни, тържествуващи като всички победители.
И печални.
Не заради разграбените и опожарени домове — щяха да си съградят нови — а заради онези, които вече нямаше да се завърнат. Заради братя, синове, бащи, другари — паднали в битката. Заради жените, сестрите, децата — невинно погинали при вражите изстъпления.
Вдигнат върху няколко щита, понесен обратно към аула му, трупът на Токту сякаш тържествуваше ведно с живите при безредното отстъпление на нашествениците.
А това?
На един изостанал дракар пламна огън, разгоря се, обхвана целия борд, мачтата, платното. И скоро се превърна в огромна клада, разлюляна от все по-надигащите се вълни, които бързаха към брега, налитаха с бясна ярост срещу скалите и премятаха в плитчините телата на убитите и удавниците.
Нито българите, нито славяните разбираха какво става на тоя кораб. И наистина, отде ли можеха да предположат, че присъствуваха на последната почит, която норманите отдаваха на своя загинал конунг.
Това беше то — викингското огнено погребение. Мъртвият вожд се отправяше към небето върху пламъците на подпаления му кораб. Сред морето, където в бойни подвизи бе прекарал живота си, където и прахът му щеше да получи вечния си покой.
Бурята се усилваше. Множеството на брега едва устояваше срещу поривите й. Заплющя и дъждът — и то не дъжд, а литнали водоравно, шибащи до болка водни потоци.
По земята рукнаха други потоци — мътни, червени от кал и кръв.
Кръвта на българи и славяни, отново смесена в общата беда, попиваше в пръстта, върху която Тангра и Перун бяха отредили да останат завинаги.
А светкавиците, все по-чести, все по-ослепителни и оглушителни, цепеха небето. Ще речеш, не само горящият кораб ковчег на Ерик Белязания, а целият свят пламтеше.
Следваха отстъпващите варяги.
Один и Тор, опозорените от разгрома им богове, ги обсипваха с огнените си хули заради срамното им бягство.
Ала българите не се съмняваха, не се съмняваха и славяните. Не бяха Один и Тор, а — Тангра и Перун, закрилниците на храбреците, подали си дружно десници, които от небесните висини помагаха на своя народ.