— Езичество ли! — сопна се засегнат боилът. И вените на слепоочията му се издуха. — Езичниците сте вие, христовите служители. Защото богът ви съвсем не е единствен, както ни залъгвате, а са трима: Отец, Син и Свети дух. Та не стигат те, ами и Сатанаил. И ангелите. И безброй светии. А нашият Тангра е един-единствен. Няма друг. Той е, дето властвува и над видимия, и над невидимия свят. Над доброто и злото… Само той, Тангра-Небето… Затова нека Василий де, да си държи прибран езика! Затуй Тангра го е поставил зад зъбите, а не на челото, да речем. Него няма да съдя. Той е друговерец. Но българин, когото той отбие от бащината вяра, — него, виж, съм длъжен да накажа. Такъв е законът — смърт. И той, Василий, да му бере греха…
Знахарят отвърна още по-кротко:
— „Който е безгрешен, нека хвърли пръв камъка“ — тъй рече синът божи, когато фарисеите искаха да пребият блудницата — по техния си закон.
И наведе глава:
— Не съм аз, славни боиле, дето примамвам людете при мен, та да ги поучавам в истината. Те ме дирят.
— Дирят те за биле — преведе тълмачът словата на Токту.
— Право си е, за биле е. Аз церя плътта. А кой ли е тоя, що е кадърен да отдели телесните болки от болките на душата? Церя и тялото, и душата. Както казва Христос: „Здравите нямат нужда от целител, а болните.“ Гаче ли като видя удавник, не ще да му подам ръка за помощ, да го измъкна…
3
Захласнати в игра, двете момчета тъй и не усетиха кога дойде бурята. Тъкмо си бяха намерили най-хубавата занимавка. Както бърникаха из подмолите за раци, случайно налучкаха подводната пещера. По-право не и пещера, а дълбока кухина в подровения бряг на реката, останала от изтръгнатата с пръстта неотдавна отвлечена от наводнението върба.
Пръв се гмурна Нено, макар и по-малък, ала по-добър плувец, с прострени напред ръце да опипа докъде стига. Тъй се убеди, че над водата имаше и въздух. Той подаде глава, вдъхна. Можеше да се диша.
Реши да се пошегува — остана там, не се върна назад, спотаи се.
Не след дълго до него изплува и Баян, по-големият, чакал-чакал другаря си и накрая, не издържал, тръгнал да го спасява.
— Брей, пък ние да не знаем! — изпръхтя той. Не дочака отговора. Едра водна змия в бързи извивки се плъзна покрай рамото му.
Друг път, отвън, на светло, такава гадина не можеше да ги уплаши. Даже ги ловяха и печаха. Вечно гладни, змийското месо им се услаждаше като свинско през зимата, като агнешко през месец листен, като пилешко по жътва. Направо ги хващаха за опашките, завъртваха ги във въздуха и ги удряха в земята. Толкоз. Повече нямаше нужда. Само пали огън, печи, обелвай кожата и си облизвай пръстите…
Друг път. Не и сега. Не в тоя тайнствен подмол, в тоя мрак, надъхан с мирис на влага и тиня. Загадъчен и заплашителен.
Без да се наговарят, и двамата отново натопиха глави във водата, та се върнаха обратно навън, в светлия ден. Покатериха се на брега и седнаха един до друг, безсилни да откъснат погледи от притихналия след тяхното изплуване вир.
Нено сложи пръст на устните:
— Ни дума! Никому!
Баян стисна съзаклятнически ръката му.
— Какво ли имане се крие там? — подметна той.
Ала Нено тозчас охлади радостта му:
— Не знаеш ли, че всяко имане го варди змей?
Очите на Баян светнаха:
— Тогава ще намерим меч, ама истински, като на боила Токту, кован и закаляван в кръв. И ще заколим змея. Ще му вземем имането.
И се усмихна:
— После — край на немотията!
Не довършиха момчешките си измислици.
Съвсем наблизо, кажи-речи на хвърлей камък, изтрещя ослепителна мълния. Навярно върху отсрещния бряст.
После рукна дъждът.
Момчетата мигом забравиха и пещерата, и имането, и змейовете. Грабнаха дрехите си и хукнаха към близката върба, в чиято просторна хралупа и друг път се бяха опазвали сухи.
Преди тях, без да чакат подкана, овцете се бяха скупчили там, наврели една в друга глави да се предпазят, доколкото могат, под върбовата корона.
Двамата се намъкнаха вътре, облякоха се и седнаха сгушени по-далеч от отвора. Беше топло и приятно. А водните струи трополяха равномерно по кухата коруба. Равно и приспивно.
Уморени, недоспали (че кой ли на село си доспива лете?), след лудориите в реката, приятелите неусетно задрямаха.
А бяха истински приятели. Не много отдавна наистина, но какво значи то за тяхната възраст, макар и от разни племена?
Нено минаваше за славянин. Ех, не дотам чист, както подсказваше и името му. Дядо му, на когото бе кръстен, дядо Нено бил трак. А баща му, полуславянин умрял отдавна, при Големия мор, както му викаха. Оставил млада вдовица, истинска славянка, с невръстно дете на ръце. Беден бил, след неговата кончина немотията налегнала сиротите още по-грубо. Главила се клетата вдовица ратайкиня — от тъмно до тъмно гръб не изправя, все на чуждо. Ще не ще, дето се вика едва проходил, пое и Нено със стадото на майчиния си господар. За единия хляб, за цървулките и някоя омаляла кошуля от господарските синове. Вярно е, не бяха много овцете, двадесетина глави — ама овце. Все нещо щураво ще сторят — ту в нива ще нагазят, ту в лозе. Дето тръгне едната, всички подире й. Цял ден трябваше да търчи след тях невръстното овчарче.