Выбрать главу

Ханс дълго го гледа, зяпнал от изумление.

Възстанови се и посочи Ребека с пръст.

— Слушай ме сега — поде той толкова студено, че тя изведнъж се уплаши. — Ще съжаляваш за това, казвам ти. Ти и семейството ти. Ще съжалявате, докато сте живи. Обещавам.

После се върна в колата и замина.

2.

За закуска майката на Джордж Джейкс му приготви палачинки с боровинки и бекон с тлъстинки отстрани.

— Ако изям това, ще трябва да се боря в тежката категория — рече той. Джордж тежеше около осемдесет килограма и беше звездата на харвардския отбор по борба в полусредна категория.

— Яж здраво и се откажи от борбата — отвърна майка му. — Не съм те отгледала да станеш тъп спортист. — Седеше на кухненската маса срещу него и сипваше корнфлейкс в чиния.

Джордж не беше тъп и тя го знаеше. Предстоеше му да се дипломира в юридическия факултет в Харвард. Минал беше последните изпити и беше сигурен, доколкото въобще можеше, че ги е взел. Сега беше тук, в скромната къща на майка си в предградието „Принц Джордж Каунти“, в Мериленд, до Вашингтон, окръг Колумбия.

— Искам да си остана във форма — рече той. — Може да стана треньор на някой гимназиален отбор по борба.

— Виж, това ще си струва да се види.

Той я погледна с обич. Джаки Джейкс навремето е била хубавица, знаеше го: виждал беше нейни снимки като младо момиче, когато тя се бе надявала да стане кинозвезда. Все още изглеждаше млада — имаше от типа тъмношоколадова кожа, която не се сбръчкваше. „Хубавото черно не се напуква“, казваха негърките. Но широката уста, която се усмихваше от старите снимки, сега имаше обърнати надолу ъгълчета в израз на мрачна решителност. Тя така и не беше станала актриса. Навярно не бе имала и възможността — малкото роли за негърки по правило отиваха у светлокожи хубавици. И без това кариерата й беше приключила, преди да е започнала, когато на шестнадесет години беше забременяла с Джордж. Изнуреното лице беше плод на това, че го беше отглеждала сама през първите десет години, работейки като сервитьорка. Живееха в малка къщичка на гърба на „Юниън Стейшън“ и тя насаждаше в него необходимостта от усърдната работа, образованието и почтеността.

— Обичам те, мамо, но все пак ще ида на Похода на свободата — каза Джордж.

Тя неодобрително стисна устни.

— Ти си на двадесет и пет години. Правиш каквото пожелаеш.

— Не. Всяко важно решение, което някога съм вземал, съм обсъждал с теб. Навярно винаги ще го правя.

— Ти не правиш каквото кажа.

— Невинаги. Но ти си оставаш най-умният човек, когото познавам, и това включва всички в Харвард.

— Е, сега направо ме ласкаеш — каза тя, но Джордж виждаше, че й е приятно.

— Мамо, Върховният съд е постановил, че сегрегацията в междущатските автобуси и автогари е противоконституционна, но южняците просто не спазват закона. Трябва да направим нещо!

— И как според теб това пътуване с автобус ще помогне?

— Ще се качим тук, във Вашингтон, и ще се отправим на юг. Ще седим отпред, ще използваме чакалните само за бели и ще искаме да ни обслужват в закусвалните само за бели; и когато ни възразят, ще казваме, че законът е на наша страна и те са престъпници и смутители.

— Синко, аз знам, че вие сте прави. Не е нужно да ми го казваш. Разбирам конституцията. Но според теб какво ще се случи?

— Предполагам, че рано или късно ще ни арестуват. После ще има процес и ще защитим нашата кауза пред света.

Тя поклати глава.

— Наистина се надявам да ви се размине толкова леко.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти порасна привилегирован. Поне след като белият ти баща се върна в живота ни, когато ти беше на шест години. Не знаеш какъв е светът за повечето цветнокожи.

— Ще ми се да не беше казвала това — Джордж се засегна: същото обвинение му отправяха и черните активисти и то го дразнеше. — Това, че имам богат бял дядо, който плаща за образованието ми, не ме прави сляп за проблемите. Знам какво става.

— Тогава може би знаеш, че да те арестуват ще е най-малкото зло, което може да ти се случи. Ами ако нещата загрубеят?

Джордж знаеше, че майка му има право. Участниците в похода рискуваха повече от затвор. Но той искаше да я успокои.

— Взех уроци по пасивна съпротива — обясни той. Всички избрани да участват в похода бяха опитни активисти за граждански права и минаха през специална тренировъчна програма, която включваше ролеви упражнения. — Един бял мъж, който се правеше на селяндур, ме нарече негро, буташе ме и ме блъскаше, и ме извлече от стаята за краката — и аз му позволих, макар че можех да го изхвърля през прозореца с една ръка.