— Кой беше той?
— Участник в кампаниите за граждански права.
— Не е като истинско.
— Разбира се. Той играеше роля.
— Добре — каза майка му и Джордж разбра по тона й, че има предвид тъкмо обратното.
— Всичко ще е наред, мамо.
— Повече няма да говоря. Ще ядеш ли палачинките?
— Погледни ме — отвърна Джордж. — Мохерен костюм, тясна вратовръзка, ниско подстригана коса, обущата ми са така лъснати, че мога да се оглеждам в тях докато се бръсна.
Той и без друго се обличаше елегантно, но участниците в похода бяха инструктирани да изглеждат свръхпочтени.
— Изглеждаш добре, ако не се брои смачканото ухо — дясното ухо на Джордж беше деформирано от борбата.
— Кой би искал да нарани такова мило цветнокожо момче?
— Нямаш представа — възрази майка му. — Белите южняци, те… — за изумление на Джордж, тя се просълзи. — Божичко, просто толкова се страхувам, че ще те убият.
Той се пресегна през масата и взе ръката й.
— Ще внимавам, мамо, обещавам.
Тя попи очи с престилката. Джордж хапна малко бекон, да й угоди, но нямаше апетит. Притесняваше се повече, отколкото показваше. Майка му не преувеличаваше. Някои от активистите за граждански права възразяваха срещу идеята за Похода на свободата с основанието, че ще предизвика насилие.
— Дълго време ще си в този автобус — рече тя.
— Тринадесет дни, от тук до Ню Орлиънс. Ще спираме всяка вечер за срещи и събрания.
— Какво имаш за четене?
— Автобиографията на Махатма Ганди — Джордж вярваше, че трябва да знае повече за Ганди, чиято философия беше вдъхновила тактиката на ненасилие на движението за граждански права.
Майка му взе една оставена върху хладилника книга.
— Може би тази ще ти се стори малко по-забавна. Бестселър е.
Винаги си разменяха книги. Баща й беше професор по литература в негърски колеж и тя четеше от дете. Когато Джордж беше момче, те четяха „Близнаците Бобси“ и „Момчетата Харди“ заедно, макар че всички герои бяха бели. Сега редовно си даваха един на друг книги, които им бяха харесали. Погледна томчето в ръката си. Прозрачната найлонова обложка му подсказа, че е заета от местната библиотека.
— Да убиеш присмехулник — прочете той. — Току-що спечели наградата Пулицър, нали?
— И действието се развива в Алабама, където отиваш.
— Благодаря.
След няколко минути той целуна майка си за довиждане, излезе от къщата с малко куфарче в ръка и взе автобуса за Вашингтон. Слезе на спирката на Грейхаунд в центъра. В кафенето се беше събрала малка група активисти на движението за граждански права. Джордж познаваше неколцина от обучението. Бяха смесица от бели и черни, мъже и жени, стари и млади. Наред с десетината участници в похода, имаше и организатори от Конгреса за расово равенство, двама журналисти от негърската преса и неколцина поддръжници. КОРА бяха решили да разделят групата на две и едната половина да тръгне от спирката на Трейлуейс, от другата страна на улицата. Нямаше плакати и телевизионни камери: всичко беше обещаващо кротко.
Джордж поздрави Джоузеф Хюго, негов състудент юрист, бял младеж с изпъкнали сини очи. Двамата бяха организирали бойкот на закусвалнята Уулуъртс в Кембридж, Масачузетс. В повечето щати Уулуъртс бяха интегрирани, но на юг, също като автобусния превоз, бяха сегрегирани. Джо обаче някак успяваше да изчезне точно преди сблъсъка и Джордж го беше определил като добронамерен страхливец.
— Идваш ли с нас, Джо? — попита той и се помъчи да прикрие скептицизма в гласа си.
Джо поклати глава.
— Дойдох само да пожелая късмет.
Пушеше дълги ментолови цигари с бял филтър и сега припряно тръскаше една в тенекиен пепелник.
— Жалко. Ти си от юга, нали?
— Бирмингам, Алабама.
— Ще ни нарекат външни агитатори. Щеше да е полезно с нас в автобуса да има някой южняк, за да ги опровергае.
— Не мога, имам си работа.
Джордж не притисна Джо. И сам беше достатъчно уплашен. Вземеше ли да обсъжда опасностите, можеше да се разубеди. Огледа групата. Със задоволство забеляза Джон Луис, ненатрапчив, но впечатляващ студент по богословие, който беше сред основателите на Студентския координационен комитет по ненасилието, най-радикалната от групите за граждански права.