— Олеле — Вали не можеше да си представи среброкосата му баба да свири на пиано за бакшиши в нощен клуб.
Сестрата на Вали влезе в стаята. Лили беше почти три години по-малка и напоследък той не беше сигурен как да се държи с нея. Откак се помнеше, тя беше голяма беля — като по-малък брат, само че по-глупава. Напоследък обаче проявяваше някакъв разум, а за да са нещата дори по-сложни, някои от приятелките й имаха гърди.
Извърна се от пианото и взе китарата. Беше я купил преди година от една заложна къща в Западен Берлин. Навярно беше заложена от някой американски войник срещу заем, който така и си беше останал неплатен. Марката беше Мартин и макар да беше евтина, китарата изглеждаше на Вали доста добър инструмент. Предполагаше, че нито стопанинът на заложната къща, нито войникът бяха осъзнавали стойността й.
— Слушай това — каза той на Лили и подхвана една бахамска мелодия, наречена „Всички мои премеждия“ с текст на английски. Чул я беше по западните радиостанции: беше популярна сред американските групи. Минорните акорди я правеха меланхолична и Вали беше доволен от печалния акомпанимент с подръпване на струните, който беше измислил.
Когато свърши, баба Мод погледна над вестника и каза на английски:
— Вали, скъпи, произношението ти е съвсем ужасно.
— Съжалявам.
Тя мина на немски.
— Но пееш хубаво.
— Благодаря — Вали се обърна към Лили: — Какво мислиш за песента?
— Малко е мрачна. Може би ще ми хареса повече, след като я чуя няколко пъти.
— Не е добре. Искам да я изпълня тази вечер в Минезенгер.
Това беше музикален клуб точно до „Курфюрстендам“ в Западен Берлин. Названието означаваше трубадур.
Лили остана впечатлена.
— Свириш в Минезенгер?
— Специална вечер е. Провеждат състезание. Всеки може да свири. Победителят получава възможност да стане редовен изпълнител.
— Не знаех, че клубовете правят това.
— Обикновено не. Този е единственият.
— Не трябва ли да си по-голям, за да ходиш на такова място? — попита баба Мод.
— Трябва, обаче и по-рано съм влизал.
— Вали изглежда по-голям от възрастта си — каза Лили.
— Хмм.
— Никога преди не си свирил пред публика — каза му Лили. — Нервен ли си?
— Можеш да се обзаложиш.
— Трябва да изсвириш нещо по-бодро.
— Май си права.
— Какво ще кажеш за „Тази страна е твоя страна“? Много я харесвам.
Вали засвири и Лили запя с него.
Докато пееха, влезе по-голямата им сестра Ребека. Вали я боготвореше. След войната, когато родителите им работеха отчаяно по цели денонощия, за да прехранват семейството, Ребека често поемаше грижата за Вали и Лили. Беше като втора майка, но не толкова строга.
И беше толкова смела! Вали я беше гледал изумено, когато изхвърли през прозореца макета от кибритени клечки, изработен от съпруга й. Той никога не беше харесвал Ханс и тайно се радваше, че си отива.
Всички съседи приказваха как Ребека, без да знае, се е омъжила за офицер от ЩАЗИ. Това издигна положението на Вали в училище: никой досега не си беше и представял, че в семейство Франк има нещо особено. А момичетата бяха особено очаровани от мисълта, че всичко, казано или направено в този дом, е било докладвано на полицията в продължение на цяла година.
Макар Ребека да му беше сестра, Вали си даваше сметка, че тя е разкошна. Имаше прекрасна фигура и хубаво лице, което издаваше едновременно нежност и сила. Но сега забеляза, че Ребека изглежда все едно някой е умрял. Спря да свири и попита:
— Какво става?
— Уволниха ме — отвърна Ребека.
Баба Мод остави вестника.
— Това е лудост! — възкликна Вали. — Момчетата от твоето училище казват, че ти си най-добрата им учителка!
— Знам.
— Защо те уволниха?
— Мисля, че това е отмъщението на Ханс.
Вали си спомни реакцията на Ханс, когато видя разбития макет и хилядите кибритени клечици пръснати по тротоара. „Ще съжаляваш за това“, беше се провикнал той, вдигнал поглед през дъжда. Вали беше приел това като перчене, но ако се беше замислил малко, щеше да разбере, че един агент на тайната полиция разполага с властта да изпълни подобна заплаха. „Ти и семейството ти“ — беше изкрещял Ханс. И самият Вали беше включен в проклятието. Той потрепери.