— Ти разговаря дълго с Кинг — рече Джордж.
— Да не беше проповедник, щях да кажа, че ме ухажва — отвърна Мария.
Джордж не беше сигурен как да отговори на това. Нямаше да се изненада, ако един проповедник ухажва такова очарователно момиче като Мария. Но си рече, че тя е наивна за мъжете.
— Поговорих си малко с Кинг.
— Какво ти каза?
Джордж се поколеба. Думите на Кинг го бяха уплашили. Реши все пак да каже на Мария: тя имаше право да знае.
— Казва, че в Алабама няма да минем.
Мария посърна.
— Наистина ли ти каза това?
— Със същите думи.
Сега и двамата се уплашиха.
Автобусът потегли от автогарата.
През първите няколко дни Джордж се боеше, че Походът на свободата ще е твърде мирен. Редовните пътници не реагираха на настанилите се на погрешните места чернокожи и понякога припяваха с тях. Нищо не се случи, когато участниците в похода не се съобразиха с табелите „Само за бели“ и „Цветнокожи“ по автогарите. В някои градове надписите даже бяха замазани с боя. Джордж се страхуваше, че сегрегационистите са измислили отлична стратегия. Нямаше проблеми, нямаше и публичност, а цветнокожите участници в Похода биваха любезно обслужвани в ресторантите за бели. Всяка вечер слизаха от автобуса и необезпокоявано участваха в срещи, обикновено в църкви, после нощуваха у симпатизанти. Но Джордж беше сигурен, че щом напуснеха някой град, надписите щяха да бъдат възстановени, сегрегацията да се върне и Походът да се окаже загуба на време.
Иронията беше поразителна. Откак се помнеше, Джордж се засягаше и гневеше от постоянното послание, понякога внушавано, ала често изговаряно и на глас, че е по-долен. Нямаше значение, че е по-умен от деветдесет и девет процента от белите американци. Нито пък че е работлив, вежлив и добре облечен. Гледаха го отвисоко грозни бели хора, твърде тъпи или твърде мързеливи, та да вършат нещо различно от това да сипват напитки или да наливат бензин. Не можеше да влезе в магазина, да седне в ресторанта или да кандидатства за работа, без да се чуди дали няма да го пренебрегнат, да го помолят да напусне или да го отхвърлят заради цвета на кожата му. Това го караше да гори от възмущение. А сега, парадоксално, той беше разочарован, че това не се случваше.
Междувременно Белият дом се двоумеше. На третия ден от Похода главният прокурор Робърт Кенеди държа реч в Университета на Джорджия и обеща да вкара в сила гражданските права в юга. А след три дни брат му, президентът, отстъпи и оттегли подкрепата си от два законопроекта за гражданските права.
Така ли ще победят сегрегационистите, питаше се Джордж? Като избягват сблъсъците и после продължават както обикновено?
Оказа се, че не е така. Мирът продължи само четири дни.
В петия ден от Похода един от участниците беше арестуван, задето настоя на правото си да му бъдат лъснати обущата.
На шестия ден избухна насилието.
Жертвата беше Джон Луис, студентът по богословие. Беше нападнат от побойници в една тоалетна за бели в Рок Хил, Южна Каролина. Луис се беше оставил да го удрят и ритат, без да отвърне. Джордж не видя инцидента, което навярно беше добре, понеже не беше сигурен, че е способен да се мери с Луис по гандианска сдържаност.
Във вестниците на другия ден прочете кратки репортажи за насилието, но се разочарова, защото случаят остана в сянката на полета на Алан Шепърд, първия американец в космоса. На кого му пука, мислеше си горчиво Джордж. Съветският космонавт Юрий Гагарин беше първият човек в космоса преди по-малко от месец. Русите ни биха. Един бял американец можеше да полети в орбита около Земята, а един черен американец не можеше да влезе в тоалетната.
После, в Атланта, участниците в похода бяха приветствани от множеството, когато слязоха от автобуса, и духът на Джордж отново се повдигна.
Но това беше Джорджия, а сега те бяха на път към Алабама.
— Защо Кинг каза, че няма да минем през Алабама? — попита Мария.