— Носи се слух, че Ку-клукс-клан планират нещо в Бирмингам — мрачно отговори Джордж. — Явно ФБР знае всичко, но не са направили нищо да ги спрат.
— А местната полиция?
— Полицаите са в проклетия клан.
— А тези двамата? — Мария извъртя глава по посока на местата от другата страна на пътеката и един ред назад.
Джордж погледна през рамо към двамата яки бели мъже, настанени един до друг.
— Какво за тях?
— Не подушваш ли полиция?
Джордж видя какво има предвид тя.
— Мислиш, че са от ФБР ли?
— Дрехите им са прекалено евтини за Бюрото. Предполагам, че са от магистралната полиция в Алабама, под прикритие.
Джордж се впечатли.
— Как стана толкова умна?
— Мама ме караше да си изяждам зеленчуците. А татко е адвокат в Чикаго, гангстерската столица на САЩ.
— И какво според теб правят тези двамата?
— Не съм сигурна, но не мисля, че са тук, за да защитават нашите граждански права, нали?
Джордж погледна през прозореца и видя надпис „Влизате в Алабама“. Провери часовника си. Един. Слънцето светеше в синьото небе. Прекрасен ден да умреш, рече си той.
Мария искаше да работи в политиката или в държавната администрация.
— Протестиращите може и да имат влияние, но в крайна сметка правителствата променят света — каза тя. Джордж се позамисли дали е съгласен. Мария беше кандидатствала за работа в пресслужбата на Белия дом и беше поканена на интервю, но не получи работата.
— Във Вашингтон не вземат на работа много чернокожи адвокати — печално съобщи тя на Джордж. — Навярно ще остана в Чикаго и ще постъпя в кантората на баща ми.
Оттатък пътеката срещу Джордж седеше бяла жена на средна възраст с палто и шапка. Държеше в скута си голяма бяла найлонова чанта. Джордж й се усмихна и каза:
— Прекрасно време за пътуване с автобус.
— Отивам при дъщеря ми в Бирмингам — рече жената, макар Джордж да не я беше питал.
— Колко хубаво. Аз съм Джордж Джейкс.
— Кора Джоунс. Госпожа Джоунс. Дъщеря ми трябва да роди до седмица.
— Първото си дете?
— Третото.
— Е, ако не възразявате, изглеждате твърде млада за баба.
Тя промърка от удоволствие.
— Аз съм на четиридесет и девет години.
— Никога не бих се досетил!
Един автобус на Грейхаунд, който се движеше в обратната посока, премигна с фаровете и автобусът на Похода забави и спря. Един бял мъж приближи прозореца на шофьора и Джордж го чу да казва:
— Събрала се е тълпа на автогарата в Анистън — шофьорът отговори нещо, което Джордж не можа да чуе. — Просто внимавай — рече мъжът на прозореца.
Автобусът потегли.
— Какво значи тълпа? — тревожно попита Мария. — Може да са двадесет души, може да са хиляда. Може да са комитет по посрещането или гневна тълпа. Защо не ни каза повече?
Джордж предположи, че раздразнението й прикрива страх.
Спомни си думите на майка си: „Просто толкова се боя, че ще те убият“. Някои хора от движението казваха, че са готови да умрат за каузата на свободата. Джордж не беше сигурен, че е готов да стане мъченик. Имаше толкова много други неща, които искаше да направи; например да спи с Мария.
След минута влязоха в Анистън, градче като всички други в Юга: ниски постройки, улиците под прав ъгъл, прашно и горещо. Покрай пътя се бяха наредили хора като на парад. Мнозина бяха хубаво облечени, жените с шапки, децата измити, несъмнено бяха ходили на църква.
— Какво очакват да видят, хора с рога ли? — попита Джордж. — Ето ни и нас, народе, истински негри от Севера, имаме си обуща и всичко останало. — Говореше, все едно се обръща към хората, макар че само Мария можеше да го чуе. — Дойдохме да ви вземем пушките и да ви научим на комунизъм. Къде ходят да плуват белите момичета?
Мария се позасмя.
— Ако можеха да те чуят, нямаше да разберат, че се шегуваш.
Всъщност Джордж не се шегуваше, по-скоро беше като да си свирука на минаване през гробища. Опитваше се да не обръща внимание на свития от страх корем.
Автобусът зави и влезе в автогарата, която беше странно пуста. Сградите изглеждаха затворени и заключени. На Джордж това му се стори зловещо.
Шофьорът отвори вратата на автобуса.
Джордж не забеляза откъде се появи тълпата. Внезапно всички наобиколиха автобуса. Бяха бели мъже, някои в работни дрехи, други в неделни костюми. Носеха бейзболни бухалки, метални тръби и железни вериги. И крещяха. Повечето беше неясно, но Джордж чу и някои думи на омраза, включително Зиг хайл!