Джордж се изправи, първият му импулс беше да затвори вратата; но двамата мъже, които Мария определи като щатски полицаи, бяха по-бързи и я затръшнаха. „Може би са тук да ни защитават“, рече си Джордж, „или просто защитават себе си“.
Погледна през всички прозорци наоколо. Навън нямаше полиция. Как би могла местната полиция да не знае, че на автогарата се събира въоръжена тълпа? Сигурно бяха в сговор с Клана. Нищо изненадващо.
След миг мъжете нападнаха автобуса с оръжията си. Чу се страшна какофония, когато веригите и лостовете захапаха корпуса. Счупи се стъкло и госпожа Джоунс изпищя. Шофьорът запали двигателя, но един от мъжете легна пред автобуса. Джордж си помисли, че шофьорът може просто да го прегази, но той спря.
През прозореца влетя камък и го разби. Джордж усети остра болка в бузата, като от ужилване от пчела. Ударен беше от летящо парче стъкло. Мария седеше до прозореца: беше в опасност. Джордж я грабна за ръката и я придърпа към себе си.
— Приклекни на пътеката! — викна той.
Някакъв ухилен мъж с боксове на ръцете пъхна юмрук през прозореца до госпожа Джоунс.
— Елате долу с мен! — викна Мария, придърпа госпожа Джоунс и я обгърна с ръце да я предпази.
Виковете се засилиха.
— Комунисти! Страхливци!
— Сниши се, Джордж! — каза Мария.
Джордж не можеше да се насили да отстъпи пред хулиганите.
Внезапно шумът стихна. Думкането по страните на автобуса престана и вече не се чупеха стъкла. Джордж забеляза полицай.
„Тъкмо навреме“, рече си той.
Полицаят размахваше палката, обаче разговаряше дружелюбно с ухиления мъж с бокса.
После Джордж видя още трима полицаи. Бяха успокоили тълпата, но за раздразнение на Джордж, не правеха нищо повече. Държаха се, все едно не е извършено престъпление. Бъбреха си небрежно с метежниците, които явно им бяха приятели.
Двамата магистрални патрули седяха на местата си и изглеждаха объркани. Джордж предполагаше, че задачата им е да шпионират участниците в Похода и не са допускали, че ще станат жертви на насилието на тълпата. Бяха принудени да вземат страната на участниците в Похода за самозащита. Може би щяха да се научат да виждат нещата от нова гледна точка.
Автобусът тръгна. През предното стъкло Джордж видя как един полицай изтиква хората от пътя, а друг маха на шофьора да продължава. Вън от автогарата една патрулна кола тръгна пред автобуса и го поведе по пътя извън града.
Джордж се почувства малко по-добре.
— Май се измъкнахме — каза той.
Мария се изправи, видимо невредима. Извади носната кърпичка на Джордж от джоба на сакото му и нежно попи лицето му. Белият памук стана червен от кръв.
— Противна драскотинка — каза тя.
— Ще оцелея.
— Обаче няма да си толкова хубав.
— Хубав ли съм?
— Беше, но сега…
Този миг нормалност не трая дълго. Джордж хвърли поглед назад и видя дълга редица пикапи и леки коли, които следваха автобуса. Като че бяха пълни с крещящи мъже.
— Не се измъкнахме — простена той.
— Във Вашингтон, преди да се качим в автобуса, ти говореше с един бял младеж — каза Мария.
— Джоузеф Хюго. От харвардския юридически факултет. Защо?
— Мисля, че го видях тук, в тълпата — отговори Мария.
— Джоузеф Хюго? Не. Той е на наша страна. Трябва да грешиш.
Но Хюго е от Алабама, спомни си Джордж.
— Има изпъкнали сини очи — каза Мария.
— Ако е с тълпата, значи през цялото време се е преструвал, че поддържа гражданските права… докато ни е шпионирал. Той не може да е доносник.
— Не може ли?
Джордж пак погледна назад.
На границата на града полицейският ескорт зави и се върна, но не и останалите коли.
Хората в тях викаха така силно, че се чуваха над звука на всички двигатели.
Отвъд предградията, на един дълъг самотен участък от Магистрала 202, две коли задминаха автобуса, после забавиха и принудиха шофьора да натисне спирачките. Той опита да подмине, обаче те се движеха на зигзаг и блокираха пътя му.
Кора Джоунс беше пребледняла и трепереше. Стискаше найлоновата чанта като спасителен пояс.
— Съжалявам, че Ви замесихме в това, госпожо Джоунс — каза Джордж.