Третият спря, внезапно подплашен. Джордж пристъпи напред и го удари с все сила в лицето. Юмрукът на Джордж улучи носа му. Костите се натрошиха и шурна кръв, а мъжът извика от болка. Джордж не беше оставал по-доволен от нанесен удар през живота си. Ганди може да върви по дяволите, рече си той.
Проехтяха два изстрела. Всички спряха да правят каквото правеха и погледнаха по посока на шума. Единият от униформените щатски полицаи държеше револвер високо във въздуха.
— Добре, момчета, позабавлявахте се. Изнасяйте се сега.
Джордж побесня. Забавление? Ченгето стана свидетел на опит за убийство и наричаше това забавление? Почна да разбира, че в Алабама полицейската униформа не значи много.
Нападателите се прибраха по колите. Джордж ядно забеляза, че никой от присъстващите четирима полицаи не си прави труда да запише регистрационните номера. Нито пък някакви имена, макар че и без друго познаваха всички.
Джоузеф Хюго беше изчезнал.
В останките от автобуса избухна нов взрив и Джордж предположи, че има втори резервоар; но сега никой не беше достатъчно близо, та да е в опасност. После огънят догоря.
Няколко човека лежаха на земята. Много още се бореха за въздух, след като бяха вдишали дим. Други кървяха от разни наранявания. Някои бяха участници в похода, други — обикновени пътници, черни и бели. Самият Джордж притискаше лявата си предмишница с дясната си длан и се опитваше да не я движи, защото всяко движение беше убийствено. Четиримата мъже, с които се би, си помагаха един на друг да докуцукат до колите си.
Успя да се добере до патрулните.
— Трябва ни линейка — рече той. — Може би две.
По-младият полицай го изгледа.
— Какво каза?
— Тези хора имат нужда от медицински грижи. Повикайте линейка!
Полицаят видимо се ядоса и Джордж осъзна, че е направил грешката да каже на бял човек какво да прави. Но по-старият патрулен каза на колегата си:
— Стига, стига.
После се обърна към Джордж:
— Линейката идва, момче.
След няколко минути пристигна линейка с размерите на малък автобус и участниците в Похода започнаха да си помагат при качването. Но когато Джордж и Мария се приближиха, шофьорът каза:
— Вие — не.
Джордж го изгледа невярващо.
— Какво?
— Това тук е линейка за бели хора. Не е за негри.
— Върви по дяволите.
— Не ме дразни, момче.
Един от белите участници, който вече се беше качил, излезе.
— Трябва да откарате в болницата всички. Черни и бели.
— Това не е негърска линейка — заинати се шофьорът.
— Е, ние пък не тръгваме без приятелите си.
При което белите участници в Похода заслизаха от линейката един по един.
Шофьорът се сащиса. Джордж предположи, че ще излезе пълен глупак, ако се върне от мястото без пациенти.
Старият патрулен приближи и рече:
— По-добре ги вземи, Рой.
— Щом казваш.
Джордж и Мария влязоха в линейката.
Докато се отдалечаваха, Джордж погледна автобуса. От него беше останало само валмо дим и черен скелет с редица овъглени подпори на покрива, които стърчаха като ребрата на изгорен на кладата мъченик.
5.
Таня Дворкина потегли от Якутск в Сибир — най-студеният град в света — след ранна закуска. Летеше за Москва, на близо пет хиляди километра, в Туполев Ту-16 на Военновъздушните сили. Кабината беше предназначена за дванадесет войници и проектантът не си беше губил времето да мисли за удобството им: седалките бяха от надупчен алуминий и нямаше шумоизолация. Пътуването отне осем часа с едно спиране за презареждане. Понеже Москва беше на шест часа назад от Якутск, Таня пристигна навреме за още една закуска.
В Москва беше лято и тя носеше в ръце тежкото си палто и кожена шапка. Взе такси до Правителствения дом, жилищна сграда за московския привилегирован елит. Делеше апартамента с майка си Аня и брат си близнак Дмитрий, когото винаги наричаха Димка. Беше голямо жилище, с три спални, нищо че мама казваше, че е просторно само по съветските стандарти: берлинският апартамент, където живяла като дете, когато дядо Григорий бил дипломат, бил много по-голям.
Тази сутрин жилището беше тихо и празно: мама и Димка вече бяха отишли на работа. Палтата им висяха в антрето на пирони, заковани от бащата на Таня преди двадесет и пет години: черният шлифер на Димка и кафявото вълнено манто на мама, оставени у дома заради топлото време. Таня окачи своето палто до техните и остави куфара в стаята си. Не беше очаквала да са си у дома, но все пак малко съжали, че мама не е тук да й свари чай или пък Димка да чуе сибирските й приключения. Помисли си да иде да види баба и дядо, Григорий и Катерина Пешкови, които живееха на друг етаж в същата сграда, обаче прецени, че всъщност няма време.